Писани слова

Реалност – Александрел

Александра — Wed, 28 Oct 2009 08:07:58 +0000

Бенката на дясното ми коляно ми се стори по-черна от всякога. Обичах един мъж. Сърцето ми беше прозрачно за останалите. Те се оглеждаха и съответно харесваха или не харесваха образа си. Поръчваха си вино или гладуваха до припадък. Зелените ми очи попиваха красотата на мига и от това ставаха още по-зелени. Бенката бележеше най-еротичното място според мен – коляното и началото на бедрото – една бяла невинност. Разказите ми за смъртта караха фантазиите на мъжете да се опъват като ластик и да се губят безвъзвратно в пространството. Чудех се дали вечер гледат в очите жените си, така както гледаха моите очи!
Зелените хълмове отсреща ме привличаха почти колкото интелекта на мъжа на средна възраст – зрял и целенасочен, но загубил завинаги свежестта на безразсъдната младост. Движенията му са леко уморени, но уверени и винаги ефективни. Голотата на тялото ми ги прави насечени, търсещи и питащи. Младостта задава въпроси, на които той не може да отговори – за пръв път от много време. Законите са други на тази вселена. Гост завърнал се от бъдещето. Нежността ми го приковава и същевременно обрича. Смъртта е неизбежна и дори скоропостижна за него – тук неумолимостта на миналото му – моето бъдеще – ще го погуби със страшна сила. Цената на едно младо докосване. Живецът на смъртта e израстването.
Опитвам се да го предупредя, че сливането само ще ускори смъртта. Той го знае, но упорства. Възбужда ме. Гали ме нежно. Аз владея всички закони. Аз съм вселената, която съм. Любовта ми е силата. Разтварям се и избухвам. Вихърът го поглъща необратимо. Той знае последствията, но се наслаждава на предсмъртните си еротични пориви.
Усмивката ми го ослепява. Сърцето ми е тъжно, защото е лобното му място. По негово желание и с моето дихание на живота. Младостта ми го възбужда и фиксира за дълго, по-дълго от безопасното, в мястото на неговия край.

Юни 2002

Стойността на монетите – Александрел

Александра — Wed, 28 Oct 2009 08:06:07 +0000

Уличката между селските къщи беше нашата арена на приказките. Със съседското момиченце строяхме дворци, карахме се кой да бъде паж и кой кралица, шиехме дрехи от листа на черница, везахме копринени кърпи с игли направени от клонки, после се криехме от пирати и им устройвахме засади с камъчета-бомби, навити в празни пакети от цигари “Стюардеса”, които залагахме в дворовете близо до нашите. Неизменно обаче сключвахме примирие щом бабите ни викнеха за обяд, а после играта отново започваше. Невена, моята приятелка, обичаше да си фантазира и често смесваше реалността с желанията, или просто разказваше истории, които украсяваше както и се искаше да са се случили.
Един ден намерих на улицата метално левче, монетата се беше изтърколила между два камъка. Взех я сияеща и веднага се похвалих на Невена. На девет години можех да си купя с нея много неща. Тогава вафлите струваха по 9 стотинки, а дъвка “Идеал” можеше да се вземе за 5 стотинки от сладкарницата. Тя погледна монетата незаинтересовано и подхвана да разказва история от службата на баща си. Работел с някакви немци и докато ги развеждал из фабриката за захарни изделия някой ги почерпил с боза. Немците отпили заинтригувани от тази странна кафеникаво-шуплеста течност. И после един от тях направил изказване: “Какво е това! Бозата е промишлен отпадък.” Аз много се впечатлих от разказа и на обяд зададох веднага въпроса на дядо ми: “Какво значи промишлен отпадък?” Дядо ме погледна учудено и ме заразпитва по повод фразата. Разказах аз набързо как немците определили бозата като промишлен отпадък, което предизвика гнева на дядо ми и каза, че това не е вярно и че не трябва да взимам за чиста монета всичко, което чуя. След обяд изтърчах при моята приятелка и твърдо заявих, че бозата не е промишлен отпадък. В крайна сметка дядо ми беше по-голям авторитет от някакви си немци. Тя кимна разсеяно, сякаш този въпрос вече беше изгубил давност, и ме попита още ли пазя монетата, която бях намерила. Да, пазех я като голяма ценност. Тогава тя загрижено ме дръпна настрани и каза, че иска да ми покаже нещо. Любопитството ми нарасна. Извади от джоба на лятната си рокля две прозрачни тънки пластмасови кръгчета и гордо ги размаха пред мен. Аз учудено ги погледнах. “Какво е това?” – попитах. “Това са монети за бала” – отговори Невена и гордо тръсна глава. “Какъв бал?” – недоумявах. “Като пораснем големи за нас се организира специален бал. Нали знаеш, такъв с красиви бални рокли от брокат. И разбира се трябва да си имаш и кавалер.” – заобяснява вещо тя. “Кавалер?! С бални рокли?! Глупости.” – разсмях се аз на поредната й измислица – “Стига си си фантазирала. Няма такъв бал.” “О, разбира се, че има, много си изостанала. И знаеш ли кое е най-важното?” Аз запримигвах колебливо. “Най-важното е, че трябва да имаш от тези прозрачни лъскави парички, за да те вземе някой кавалер. Колкото повече прозрачни парички имаш, толкова по-скъпа рокля ще имаш и толкова по-красива ще си на бала!” Тя ме погледна с превъзходство. Аз се зачудих и погледнах двете прозрачни кръгчета в ръката й. Ами ако не лъжеше, ако беше права? Тя усети колебанието ми и занарежда всякакви подробности около това каква би могла да бъде роклята ми и в крайна сметка как момчетата ще се избият за мен, кой да ми е кавалер. Въображението ни започна да рисува приказки от “Хиляда и една нощ” и аз останах запленена от бъдещето. Тя изведнъж млъкна и ме погледна. “Искаш ли да имаш тези блестящи парички?” Кимнах подозрително, знаех че няма да ми ги даде просто така. “Мога да ги разменя за нещо друго.” “Какво е то?” “Дай ми монетата от един лев, която и без това не струва нищо пред тази ценност, която ти предлагам и ще си осигуриш най-вълшебния бал след години. Освен това тези парички – и тя раздвижи дланта си с прозрачните пластмасови кръгчета пред очите ми – имат и друга стойност. Колкото повече време стоят, толкова по-ценни стават.” Аз вече напълно убедена, без да се замисля откъде ги има и защо великодушно ми ги предлага, се съгласих на размяната. Изтичах до вкъщи, взех монетата от един лев и с малко тъга я поставих в ръката и. Казах си, че понеже съм късметлия ще си намеря друго левче, а дотогава ще инвестирам в най-приказния бал, който може да ми се случи. Тя бързо я скри в джоба си и ми даде прозрачните кръгчета. Убедена, че съм направила най-ценната сделка в живота си вечерта надлежно прибрах пластмасовите парички. Все пак, на вечеря, попитах баба ми и дядо ми има ли наистина такъв бал като пораснем и събираме ли прозрачни кръгчета за него? Те ме погледнаха и се засмяха. Да, бал имало, наричал се абитуриентски бал, след като завърша училище и аз ще имам такъв, но парите, е добре да са метални левове, ако искам да си купя нещо специално за него. Аз обаче им отвърнах, че нещо не са разбрали. Показах прозрачните кръгчета и обясних, че това са парите за бала. Дядо ми ме погали по главата и каза, че ако съм толкова доверчива мога да загубя и повече. Стана ми тъжно. Всъщност разбрах, че светът не се състои от фантазии.
После детството отнесе този спомен.

След години, все по-рядко идвахме, и аз, и тя, да видим бабите и дядовците си. Дойде време да кандидатстваме за средна гимназия. Това лято се срещнахме отново в нашето селце. Вече бяхме дългокоси високи момичета с нови мечти за живота. Тя ми се похвали, че е кандидатствала в Английската гимназия в София и са я приели. Вярно на косъм, не и достигали няколко единици, но успяла да се класира. Браво. С възхищение я погледнах, защото и мен това ме очакваше тази есен. Може би щяхме да учим заедно там. После заминахме по морето и изоставихме селските къщи, а с тях и детското безгрижие.

Кандидатствах в Английската. Не ме приеха. Затова пък издържах успешно приравнителен изпит по английски и влязох в 7-мо – училище с разширено езиково обучение. Тук обикновено идваха учениците, които не бяха минали ситото на Английската. Зарадвах се на новото си училище и зачаках септември. За мен там започна ново начало. Още на втория ден в училищния двор видях Невена, метнала раница на рамо, гримирана с очна спирала и цигара в уста. Смееше се и усърдно разказваше нещо в центъра на група ученички от нейния клас. Щом я видях тръгнах решително към нея, пресичайки цялата дължина на двора. Тя ме забеляза чак когато наближих и погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че и се иска да избяга, заозърта се неловко, но нямаше къде. Май не очакваше да ме види тук. “Здравей. Как си.” – казах и я погледнах изпитателно за секунда - “Като не можеш да имаш метални левчета и пластмасовите вършат работа, нали?” – усмихнах се и без да дочакам думите й изчезнах сред ученическата глъчка.

2008

Испания – Диана Карабинова

Александра — Wed, 28 Oct 2009 08:02:42 +0000

Един мъж ме пожела и ми подари вино. Изпих го и разбрах, че наистина ме желае. Виното беше червено, страстно, тръпчиво, с наситено рубинен цвят, с аромат на букет от горски плодове, обещаваше ласки, нежност и плам. Беше португалско, от място, което никога не бях виждала, от едни лозя, които растели по хълмове с каменисти почви, добити от разбити камъни специално за целта… Покрай тези хълмове минавала и същата река, която минава и през испанските лозя на областта Риоха… Това дали ми го беше казал същия този мъж, който и аз вече желаех?
Пиех виното бавно, поруменяха страните ми, гърдите ми щръкнаха в очакване на докосване, сърцето ми се отвори за нова любов, дали? След всички минали страсти, страхове и загуби?
Хайде да играем на асоциации, имаше една такава игра в нежното ми юношество, в зелените сладко-горчиви отминали години на най-невинната младост.
Ето, вече въобще не съм възмутително млада, по-скоро се улавям как дълбая тунели, вдигам мостове, слагам подземни кабели, оставям всякакви знаци, за да пазя живи тези спомени и да мога да ги извиквам винаги на среща, да ги галя, да се гмуркам в тях, да усещам как расте усмивката на лицето ми. А спомените, които не са от тези, предизвикващи усмивка, са ми особено скъпи, защото са мои и са възмутително, възмутително прекрасни, носят тази смелост и искреност и покъртителна наивност, ех ако може да бъде тя сега само на крачка от нас, да я помириша и погаля. Но младостта с покъртителната й смелост е временно състояние, тя не е добродетел, а преходен период. И любовта, изпитана в тези години, е особено сладка и горчива… А сърцето ни помни всички състояния на любовта – от ада до блаженството.
И хайде пак на асоциации. Моите любови са като пътешествия и най-голямата, най-истинската, солта на живота ми, е свързана с Испания. Но пък в Испания срещнах една друга любов, гледах я отстрани и блаженствах, докато главните действащи лица бяха на една друга планета.
С какво свързвате Испания? Огнено фламенко, рицаря на печалния образ и верния Санчо, Палма де Майорка, Барса, причудливите като че ли от друг свят сгради на Гауди, бране на портокали от източноевропейци, лудичкия и гениален Педро Алмодовар, непобедимата армада, Франко, гражданската война, Пикасо? Сиера Невада, баските, атентата в Мадрид?
Аз я свързвам с моя рицар, който ми се закле да бъде мой, само мой, който ми обеща да отидем заедно в Испания, а отиде с друга, донесе ми мидички от сувенирно магазинче и декоративни плочки с танцьорка на фламенко, торо, луна и слънце за банята, в която трябваше да се къпем заедно. Мидичките веднага ги скрих някъде, неразпечатани (как можеш да стъпиш върху мечтите си дори и вече да са останали в миналото?), плочките той собственоръчно ги зазида в моята кухня заедно със сянката на нашата любов. И аз оставих Испания някъде там, под плочките на кухнята си, в една напусната квартира, някъде зад една затворена врата на сърцето си. Тази моя Испания остана консервирана в най-страстния си вид – под бика и фламенкото остана и част от моето сърце.
Но ето и другата ми Испания. Тя започва с френския език, който никога няма да науча и с едно много, много горещо лято. Това беше лятото, което беше препълнило парижките морги с възрастни парижани, непонесли в залеза на живота си тази страстна
жега. Жегата като страст, зной, сласт. Едно от успокоенията ми за смъртта, когато
дойде този моя час да се сбогувам с приключението на живота си – момента на издиханието, на пресечната точка на битието и небитието, казват, бил като multiple orgasm. Дай боже всекиму и дай боже да имаме време и за такава смърт. Нали няма очевидци, вероятно това е една хубава история, за да не се плашим толкова от неизбежното. Смелост, приятели. Чувам как неуморимата Лайза Минели пее за мъртвата си приятелка “She was the happiest corpse / I have ever seen!“
В тази страстна и безмилостна жега аз смело учех френски език. Все пак бях в града на виното на курс по френски, една сбъдната мечта. Бях в Бордо, като цвета и виното, бях в града с легенди и история, и въпреки че учех френски много неуспешно (в група само с азиатци, говорят уж френски, а звучи като китайски и японски…), знаех си, че нещо ще се случи и това няма да бъде изкачването на стометровата дюна, която ти дава усещането, че си в пустинята.
Моята Испания вече беше затворена в някое чекмедже на неосъществените мечти. Знаех, че срещата ни ще се състои, но не знаех как. И то се случи, заради любовта. Този път аз не бях в главна роля, а в ролята на свидетел, такъв, който да потвърди после, че всичко се е случило, а не е било прах в очите и сън вълшебен.
Изживяваването беше като да си точно в окото на бурята: всичко около теб бучи, стихията е красива, разрушителна и безбрежна, влюбените не разбират още какво става, но стихията ги е поела във въртежа си – а аз не се учудвам, че съм жива!
Моята приятелка Боряна беше най-красивата и интересна жена на курсовете. Тя е като перла, красива и тайнствена отвън, а перлите в сърцето й са само за истинските ценители.
Оскар, испанеца с нетипичното испанско име, имаше магнетично присъствие. Той беше енолог, дошъл да учи френски, за да продава испанските вина във Франция. Беше от провинция Риоха, родината на известното вино. А ние се намирахме в Бордо, където всичко се въртеше около виното.
Нямаше нищо случайно в тяхното влюбване. Беше закономерно и просто, от раз. Още не разбирахме какво става, в един особено жежък следобед не можехме да намерим един адрес, въртяхме се в кръг около два часа в жегата на Бордо, пихме мента с лимон за успокоение (не случайно французите наричат този безалкохолен коктейл „diabolo“) и продължихме да се въртим, докато не дойде Оскар с неговото старо ръмжащо БМВ, да ни спаси от смърт пред вратите на рая – купон във великолепен апартамент в центъра на Бордо.
На купона сред кудкудякащи на френски азиатки, една италианка и една испанка, и двете млади и объркани, един млад също доста объркан японец, Оскар излъчваше суверенност, обещаваше забавления и имаше една особена мекота в погледа. А като започнеше да говори за вино, особено за това, което сам произвежда, говореше толкова страстно че ми потичаха лигите – за вино и любов.
И ето ни мен и Боряна на купона, с Оскар – нашия спасител в ръжта, пред нас е първия уикенд в Бордо с цялата му прелест. Пием някакво Бордо, разбира се, жегата подсилва ефекта от виното, Оскар следи Боряна с очи докато си говори с мен – май още не му е съвсем ясно, че вече е влюбен… Всъщност иска само нас да закара в къщи, но като един джентълмен вече колата му е пълна с азиатки… и две българки.
На другия ден аз и Боряна се покатерихме на най-високата пясъчна дюна в Европа, горе беше като в пустиня, още по-жежко. И на двете ни беше кристално ясно, че много сглупихме, като не приехме предложението на Оскар да отидем с него до Испания… Но той все пак ни заведе до Испания, само след няколко дена.
Ето, Испания все пак ме призова. Стана по най-неочаквания начин. Просто след занятията на китайски френски Оскар ни натовари на верното си ръмжащо БМВ и потеглихме за Испания.
След 3 часа бяхме в Сан Себастиан, столицата на свободолюбивите баски. Оскар ни показа едни скулптури на кея, които – по неговите думи по особен начин „докосвали” (стори ми се, че искаше да каже „целували”) въздуха… Оскар беше вече влюбен, но наистина още не го знаеше. Боряна също. Аз само го усещах отстрани и от смайване и красота и нежност получих силен главобол с повръщане. Вече бяхме на най-роматичното място на света – на най-северната точка на Испания, пред нас на мистични вълни се люлееше Атлантика и обливаше камъните с пяна и нежност, ние седяхме в най-романтичния ресторант на света, където баски девойки с бели престилки и нежни очи ни сервираха изискани блюда, избрани от Оскар. Спасиха ме точно те, с магическо хапче протов главобол. За да се наслаждавам на любовта.
Оскар поръча и виното, разбира се. Той и Боряна престанаха да говорят и да ядат. Виното беше прекрасно, те пиеха и мълчаха и се пиеха с очи, аз хапвах и пийвах и поддържах нещо като разговор, накрая си говорех сама на моя чудесен английски, все пак да поддържам илюзията за разговор на масата… Подавах репликите на Оскар и Боряна, и когато вече беше абсолютно безнадеждно, ги оставих да се гледат и се отдадох на хубавата гледка, виното и атлантическия бриз.
Чакаха ни 4 часа нощно пътуване обратно до Бордо. Боряна спеше упоена от вино и любов на задната седалка, а аз напълно трезва от сериозността на ситуацията – Оскар беше пил порядъчно – цяла нощ по време на пътуването му задавах сериозни въпроси от рода на „Кой ти е любимия поет? Каква музика обичаш да слушаш? Обичаш ли Лорка? Кога се влюби за първи път?”
Оскар ми отговаряше чинно, слушахме любимата му музика и летяхме в лятната нощ обратно към Бордо. Любовта ни беше докоснала, нас тримата, и летяхме на крилата й… Всеки по своему.

Бордо – Виена – София – Виена

В очакване – Станила Гала

Александра — Wed, 28 Oct 2009 07:56:59 +0000

В този град почти винаги е мрачно, духа леден вятър и вали ситен дъжд. По това време всеки бърза към къщи в костюмиран скафандър. Днес обаче не вали. Дори слънце грее през деня. Това донякъде поуспокои Сирена. Сега върви към хотела си, леко уморена, приповдигната от предстоящата среща. Какво ли очаква?
Казват, очакванията заблуждавали, измъчвали, те са проекции на идеалите ни …. Ами добре де, така да е, те изникват заедно с чувствата, тях не можем да сподавим, поне така бързо както ни се иска …
На кръговото видя щанд за цветя, подслонен под градинска палатка, вляво извън нея лежаха на тротоара някакви клонки. Ето това ще вземе за домакина, тя вярваше, че винаги когато се ходи на гости, е важно да се носи подарък на домакините. Цветя – но не и на мъж… Хм … Шоколадови бонбони бе друга опция – не й вървеше. Вино – той бе казал на първата им съвместна вечеря, че предпочитал бира, ами … Тогава ще вземе пролетна клонка, моментално забрави латинското й име. Веднага откри всъщност две тънки клонки увити около себе си в едно, много я хареса и я купи. “Хм, две тела – в едно …”, имаше подобна песен на любимия й актьор и певец Стефан Вълдобрев. После се притесни, ами ако К. се усъмни, и си помисли нещо …. разбира се, че ще види веднага нещо, еротиката в сливането на клонките бе очевидна, нежният им замах бе невероятен, като голи тела, потънали в забравата на страстта … С едно силно желание за свързване! Вървейки по тротоара, пазейки минувачите от скъпия подарък, Сирена изведнъж изтръпна: видя многобройните малки пъпчици по гъстите клончета! Олеле! Боже, така силно усети присвиване в корема долу – през целия ден, когато видеше малките или по-големи пъпки на дървета и храсти, усещаше това придърпване в долната част на корема – невероятно приятно, гърдите й също изтръпваха, напъпваха, забавяше дишане, притихваше, вървейки сред костюмирани скафандри с леко полуотворена уста, набъбнала като пъпка на магнолия. Всичко бе като в очакване на пробуждането, като преди оргазъм, бавно и постепенно се трупаше копнеж. Сирена обожаваше тази най-първа фаза на пролетта. Неусетно отпускаше все повече бедра и вагина и походката й ставаше неузнаваема. Тя самата не вярваше на ново появилото се усещане за чувственост и наслада. И то само от някакви си пролетни пъпки. Всъщност – една приятелка само преди дни й бе показала този трик с походката “Просто отпускаш вагиналния си мускул и хълбоците ще затанцуват от само себе си.”, бе казала тя. Наистина страхотно усещане! Дали я забелязваха околните? Това нямаше значение – вечно скованият гръб изчезна моментално с отпускането на най-нежния мускул.
Сирена успя да плати стаята си, да вземе душ – предпочете да не рискува и да не отиде на вечеря, пропита с пот и менструална кръв. Беше чувала, че някои мъже направо лудват от мириса или предчувствието за пот и менструална кръв при жената, но кой знае дали този беше такъв, той и без това бе по-специален …
Тръгна с карта на града към неговото жилище, в един момент се обърка с имената на улиците и както обикновено – потърси някого за помощ, намери двама полицаи, които любезно я упътиха. Ето го блокът. Натисна друг звънец без да иска, обади се женски глас, после той … Сирена вече пътуваше в малкия, тесен асансьор към десетия етаж, клонките едвам се побраха. Сърцето й вече биеше неудържимо… Боже, какво ставаше, то искаше да излезе ту през гърдите, ту през корема. Ту през гърдите, ту през корема. Никаква дихателна техника не помогна, никакво утвърждение, никаква молитва. “Моля те, движи се по-бавно!”, бе единствената й мисъл сега. Старият асансьор се движеше бавно, тя броеше етажите, като овце, когато не можеше да заспи. И ето чукна десетият! Излезе с гръб напред, за да опази още малко пролетната клонка. Обърна се и видя две отворени врати – празни. Ами сега: Quo vadis domine? Провикна се: “Коя врата?” В отсрещната се появи тъмен мъж в боксерки. Смутено Сирена погледна веднага вляво, към другата отворена врата … И там се появи К. Слава Богу! Тя е в безопасност, всичко е наред.
Очакваше тази среща от девет месеца. Точно преди девет месеца без един ден се видяха за последно, с ясната позиция, че той не желае да смесва секс и емоции. Неговото “Не!” бе категорично.
Той много хареса клонката, извади стъклена ваза и двамата потърсиха подходящо място да я подпрат, защото напорът на двете, всъщност увити една в друга клонки бе неизмеримо силен за крехкия съд. К. продължи да готви. Тя огледа жилището му и изведнъж цялата се отпусна и поиска вода. Той отвори вино, наля цяла бутилка вода в гарафата и забрави да й подаде чаша. Тогава Сирена откри чери доматчетата, в синя порцеланова купичка до мивката и започна да хапва от тях, за да утоли жаждата от преминалото напрежение. Твърдите червени доматчета се пукаха весело в устата й и я даряваха със свежест и радост. Нямаше желание да говори нищо, а само да го наблюдава как готви, но … естествено не ставаше, трябваше да говори през цялата вечер, да се контролира, да се прикрива, ужас!
Чери доматчетата бяха предвидени за предястие, К. прибави към тях моцарела, обилно полята със зехтин и сух босилек – Сирена никога не се бе сещала за такава елементарна комбинация, поглъщаше бавно и с мъка прикриваше звуците, които й се искаше да издаде. Обикновено обичаше да мучи от сладост, когато се хранеше вкусно: “Мммммммм…!” Едвам се сдържаше да оближе зехтина по устните си, да не би да …. По дяволите, защо се държеше така прилично, от какво се страхуваше?
Не познаваше вкуса и мириса на пресен естрагон. Но в комбинация с къри и още нещо, което тя не успя да разшифрова, лютостта на зеленчуците бе божествено възбуждаща. За нея. Ядеше бавно и пиеше бързо. К. отвори вече втора бутилка италианско вино, спомена и за трета. За какво говореха, за какво всъщност той говореше? Имаше ли значение? Тя плъзгаше непрестанно поглед по изящните му ръце, китки, пръсти. По лицето му. Искаше да запечата в съзнанието си всеки сантиметър от него, всяка секунда с него – кой знае кога пак щеше да го види… Коремът й ту се стягаше, ту се отпускаше, гърдите й останаха през цялата вечеря като чери доматчета, сочни и твърди, готови всеки момент да се пукнат.
Сирена обожаваше този мъж, а трябваше да скрие това. Можеше ли? Тогава спря да се храни, да пие, само миришеше страхотния хашиш, който К. донесе за две цигари, тя дръпна само два пъти и си поиска чаша гореща вода. Да, от бързоварна кана или от газовия котлон – без значение. “Моля те, дай ми чаша гореща вода!”, повтори Сирена, защото това й желанието му прозвуча необичайно, несериозно.
Той отнесе чиниите, нейната още с храна – естествено, нали вече бе студена. Тя не се възпротиви, от една страна искаше да продължи, от друга не можеше да погълне нито хапка, нямаше нужда от ориз със зеленчуци с пресен естрагон, а от него.
От малка се страхуваше от тъмното. Страхуваше се също да го помоли да я изпрати, дори само до средата на пътя, до парка. Ох, пак трябваше да бъде силна, еманципирана жена. А леля Дима преди година й бе казала, колко е важно да се научи да бъде слаба. Да, ето че точно в този момент Сирена поиска да бъде слаба, но не бе чута ….
“Ще сляза с теб до долу. Прати ми непременно по имейла профила на жилището, което търсиш. Ще ти копирам обявите.”, каза К. и за пореден път я целуна за сбогуване по устните и бузите. “Ех най-сетне да дойде един свестен човек в този град!”
Тя с мъка удържа импулса си да го погали по косата – като приятел. Тръгна по осветените улици, мислейки да отпуска ли хълбоците си по това време на денонощието или не.
К. се върна в своите черни чаршафи с възторжени мисли за новия си любовник в Берлин. Два дена след пристигането си у дома Сирена се обади на бившия си любовник и си уговориха среща за суши, само допреди три месеца това означаваше секс. А сега?

Брюксел/София, март 2009 г.

Сънища-мечти – Станила Гала

Александра — Wed, 28 Oct 2009 07:54:43 +0000

Сирена препрочиташе за сетен път имейлите и писмата си до него, припомняше си сънищата с него, за пореден път – просто нямаше умора тази жена, сякаш черпеше вдъхновение от тези други, не реализирали се реалности … Това щеше да бъде последното й писмо до него като мъж, не знаеше ще може ли да приеме само приятелството му – въздушно, довявано от ветрове и пак отнасяно, много заредено и магнетично или напълно липсващо, многословно или безмълвно, такова бе …. Сирена беше вкопчена в представата си за него и смучеше неумолимо от соковете на фантазията си. До кога?
“Наистина ли искаш да ти разкажа? Добре, тогава слушай:
Пролет пукна! Така казваме ние тук, по тези географски ширини – в буквалния смисъл на думата. Пукнаха се така дълго чаканите първи пъпки на дърветата – явиха се розови и бели цветове, носещи нежни аромати, опиващи и най-затворената душа; пукнаха се после пъпките на листата и започнаха да пръскат своето девствено зелено. Пролет пукна – като висш оргазъм на Природата.”
Сирена въздъхна, защото видя изгряващото пълнолуние – какво съвпадение: тази година пролетта оргазмираше на пълнолуние, абсолютна пълнота! Между запознанството и първата й среща с него бяха изминали много луни, но тя пенетрантно си спомняше какви ли не подробности: какво точно бе казал на всяка от четирите им срещи, какво бе писал в кратките имейли; да не говорим че знаеше наизуст неговия единствен истински отговор, когато точно преди година бе решила нито да го вижда, нито да го чува повече и му бе написала нещо като прощално писмо. Сирена си спомняше с точност до съвършенство своите реакции, всеки детайл от неговия живот, споделен може би между другото, или пък не, кой знае? Непрекъснато течеше в главата й филмова лента за него и нея, хм …
“Най-обичам да гледам сцената с нашата първа целувка! И двамата носим заряда на Пролетната оргия, покрит месеци наред, така набъбнал, че едвам го удържаме. Аз съм в самолета и едвам дочаквам последните минути на приземяването след четене, сън, вино и тупуркащо сърце. Кацнахме, минавам бързо по ръкава, нямам чекиран багаж, виждам първите посрещачи, къде си ти … Ще те позная ли, отдавна не съм те виждала? Ах, глупости, разбира се, че веднага ще те разпозная сред всички мъже на летището, на света! Ето те, широка усмивка, тичаме един към друг, забравям да дишам от вълнение, хвърлям ръчния багаж на земята и … се отпускам в теб. Най-сетне! Усещам твоя мирис, после обръснатото ти лице, нищо не виждам, устните ни се докоснаха неуверено …Аз загубих представа къде съм …
Не, не е това, там има много познати лица – те ми пречат в този толкова интимен момент на първата целувка с теб, така дълго очаквана като Пролетен оргазъм!
Друга сцена в главата ми – на работното ти място: не сме се виждали от правремена, ти – там, а аз – тук; намирам те – изненада, излизаш, радваме се един на друг и толкова силно се прегръщаме в коридора, завърташ ме, че забравяме да бъдем тихи, галя те по косите, дишам мириса ти (с леко напиращ афтършейв), гледаме се, после пак се притискаме, притискаме бузи и устни, но … никой не се осмелява да премине следващото стъпало, за което и двамата копнеем.
Ох, извинявай, забравих, че според теб влюбените са болни хора, било доказано дори от лекарите.”
Глупости! Сирена не разбираше защо не можеше да опише тази сцена на първата им целувка, която стотици пъти бе преживявала толкова живо във фантазиите си. Бе решила да експериментира с този мъж, да отваря душата си всеки път, усетила импулс за това. И тогава му пишеше, разкриваше му се. Той бе отговорил само веднъж на едно нейно писмо и като post scriptum бе написал: “Еротични фантазии? Tell me more???” Сега тя отново си спомни въпроса, подканата му на английски сякаш й казваше: “Хайде давай, още не си стигнала до ръба, давай, направи го, разкрий се до край, искам да те видя !…” Като светкавица на черното небе нещо й прощрака, беше ясно като бял ден, той само я наблюдаваше, предизвикваше, примамваше я, подаваше й парченца шоколад и наблюдаваше нейните емоционални движения, без да се включва самият той в играта – това се нарича първокласно емоционално воайорство! Защо го правеше ли? Ами от удобство, за забавление, да си погали егото, а може би от умора, или от страх … да се впусне в ново преживяване, да експериментира още веднъж … Може би този мъж не бе нейният воин на светлината, който ще рискува сърцето си, ако си заслужава … Самият той не бе наясно по въпроса, а и не искаше очевидно да е на ясно. Точка!
“Аха, така значи било!” и жената бавно започна да изпитва гъстата нега на воина – година и половина се чудеше как да разчита сигналите, подавани от него, консултираше се с тази и онази приятелка, бе загубила в един момент вяра в това, че мъжете и жените могат да разчитат правилно взаимните си сигнали и знаци, че могат да се намират …. “А то било толкова просто!”, и със задоволство започна да точи ангелския си меч, “уха, сега ще се забавляваме!”
Сирена пое предизвикателството и реши да рискува със следващата стъпка, описвайки следващия филмов кадър в мечтите й:
“Искаш ли да чуеш още нещо?
Бяхме в някаква стая, аз стоях по средата. Ти разкопчаваше ситните, кръгли копчетата на блузата ми едно след друго, бавно, много бавно, а аз се наслаждавах на леките докосвания на ръцете ти по моята кожа. Не докосваше гърдите ми, но това ме възбуждаше още повече, защото беше толкова близо и всъщност не точно в целта …. Обаче знаех, че ще стане, ще улучиш по-късно … Приближаваше все повече пъпа – изведнъж панталонът бе откопчан и свален, а ти започна да рисуваш кръгове с език около пъпа ми, първо надясно, после наляво; първо близо около пъпа, след това се отдалечаваше постепенно от него и аз се наслаждавах със затворени очи. Обичах да губя пръсти в твоите дълги коси, до опашката и след това отново до лицето ти. Ти слизаше все по-дълбоко и надолу, почти докосваше с острия връх на езика си Венериния ми хълм – кожата ми бе гладка и настръхнала от възхита и наслада, след това отново отиваше с език нагоре към пъпа, и така продължаваше известно време … Ти беше бавен, а аз търпелива, защото разполагахме с цялото време на света!
Това бе всичко, кратко, но много осезаемо за мен!
Пожела да научиш нещо за моите сънища с теб и ето че получи част от тях.”
Отдавана бе минало полунощ, Сирена сложи точка на последното изречение и се облегна доволна и усмихната на стола – чувстваше се направо като след страхотен секс! Тананикаше една от любимите си песни за рая, който водел в ада: “И кой отхвърля тази наслада?”… Нямаше нужда нито от цигара, нито от алкохол, жадуваше само за вода и сън. И за вяра, че някой ще приеме тази наслада.

София, март 2009 г.

Нана, Той и Тя – Станила Гала

Александра — Wed, 28 Oct 2009 07:50:01 +0000

Цъфтяха кестените, бели и розови. Нана вървеше под тях и главата й докосваше тук-там листата, сведени под тежестта на белите цветни гроздове – приличаха на едри мъжки членове в очакване. Мирисът на акации и други цъфтящи проникваше дълбоко в тялото й и тя бързаше с присвити от наслада очи и набъбнали устни.
Бързаше за парти с танци. Беше ведра и спокойна, но не и в настроение за “ловуване”. Малко или много познаваше всички от компанията, само Него не. Нана винаги изчакваше и наблюдаваше, сега също, когато си почиваше от танците и пиеше уиски с много лед. Той флиртуваше с повечето жени. “Ясно!”, помисли си тя, “Той е от завоевателите!” Такива мъже никога не я бяха интересували, не ги привличаше.
Но тази вечер се разви коренно различно от всички досегашни нейни представи и страхове. Той и Тя се познаваха отдавна, Тя дори бе споделяла с Нана някои неща за Него. През цялата вечер Той танцува само веднъж блус, с Нана! И прояви явен интерес, и към нея. Нана изведнъж се отпусна и се присъедини моментално към веселата компания. Не разбра как, но след полунощ се озова в едно такси с Него и с Нея.
Той имаше хубаво, малко жилище на последен етаж в стара кооперация. Нана моментално го сканира и разбра, че се чувства добре тук. В безопасност. Пусна диск на Крис Риа, поиска си вино и запали цигара на големия, широк балкон. След минути видя мека, трепкаща светлина – Той бе запалил над трийсетина свещички по перваза и дървения под, едва тогава видя спалнята му: голямо легло, гардероб и дъсчен под. Странно, но главата й бе изпразнена от всякакви мисли, очаквания, предчувствия … Бе готова да се впусне в приключението.
Събитията се развиваха доста бързо за нейното темпо. Той влезе в спалнята по хавлия. Тя го целуна, махна хавлията, а след това и роклята си. Нана не бе свалила дори ботушите. Но това не я притесни ни най-малко, даже увеличи любопитството й, легна на леглото и ги погледа известно време, след което изпъна левия си крак и погали Него с ботуша си по голото му тяло, после с десния ботуш погали по гърдите и между бедрата Нея – Той и Тя се целуваха страстно и шумно.
“Махни ботушите!”, каза Той. “Не, ти ги махни!”, отвърна категорично Нана, защото обичаше да бъде събличана. Той и Тя продължаваха да се целуват, докато Нана го погали с острия, кожен ботуш по гърдите и пениса. Той откопча циповете и ги хвърли на пода, вдигна роклята й и я придърпа за краката към себе си. Тя седна плътно зад гърба му и започна да стимулира Него и себе си. Той и Нана се погледнаха за миг в очите и започнаха да се целуват. Езикът му, твърд и голям, изпълваше цялата й уста, напред и назад, нагоре и надолу, отвън и отвътре. Хареса й тази активност. Сега Той стимулираше с дясната си ръка седналата зад гърба му Нея, която вече стенеше силно от удоволствие, а с лявата прокара нежно пръсти по главата на Нана, по целия скалп – само това беше достатъчно, за да позволи всичко на този мъж тази нощ. Той хвана силно косата й, дръпна я енергично назад и започна да облизва нежната извивка на шията й. След миг устните му поеха възбудените зърна на малките й като праскови гърди. Нана погледна още веднъж за миг непознатия мъж в тъмносините му очи и разбра, че е готов да й даде всичко. Той разтвори с един замах още по-широко краката й и легна отгоре. Ловките му пръсти моментално намериха клитора и потънаха в меката влага. Въпреки бързината Нана усети как се изпълва с топлина и наслада. Видя, че Тя ляга до тях и се извъртя към нея, усмихнаха се една на друга звънко с глас, сякаш си благодаряха за неизказаното съучастничество. Тя придърпа Нана за главата и започнаха да се целуват. Хм, целувката с Нея бе по-нежна, но все така енергична. Нана прокара ръка по гладкия й корем. Тя имаше кадифена, шоколадова кожа, усещането да плъзга ръката си отгоре бе отпускащо и възбуждащо. Нана се наведе и докосна с устни трептящото женско тяло, след това облиза рамото й, мигновено плъзна ръка към едрите й гърди: “Това значи да стискаш големи цици!” – започна уверено да ги целува и жадно засмука зърната й. Усещането от допира на женската кожа бе съвсем различно – някак сатенено. В това време Той бе обвил с ръце перфектно оформеното дупе на Нана, разтвори широко бедрата и се стрелна с език към вагината й.
Тя ожадня и стана да глътне малко вино, отиде за вода до кухнята. Той обърна Нана с лице към него и я хвърли по гръб на леглото: “Красива си!” Нана само го погледна в очите и го обсипа с целувки. Той спря за момент, хвана й косата и я дръпна назад, гледаше я, ръцете му преливаха от нежност по бедрата й, по тялото, гърдите, повдигна я до себе си и каза: “Фантастична си!” Нана нищо не отговори, а само притвори бавно очи и дълбоко издиша. Езикът му не я оставяше нито за секунда, навлезе в дясното й ухо, тръпки преминаха по цялото й тяло и … забрави на момента къде се намира, сякаш изпадна в друго измерение, в което нямаше нужда да се контролира. Чу го само да прошепва: “Кога ще те видя пак?”
Нана стана да отпие също глътка вино, Той се изправи до вратата на балкона и я наблюдаваше с умиление. Отиде при него и погали очертанията на плътните му, изваяни устни, обви с левия си крак хълбока му и каза: “Имаш най-чувствените устни, които съм виждала досега!” и нежно атакува пениса и езика му, после започна да го хапе по гърдите, по раменете и устните – като малко зверче в нападение. Той сложи десния й крак на кръста си и я вдигна с невероятна лекота, понесе я, накъде … е, само за няколко крачки, до леглото – със смях се гмурнаха върху спалнята.
― Знаеш ли само колко си вкусна! – прошепна Той и не спираше да я гледа в очите. Тя се върна от кухнята и продължиха в същия вихър до изгрев слънце.
В един момент и тримата утихнаха, лежаха известно време един до друг , слети в едно – незабравима прегръдка! Той отиде до банята, а Тя се унесе сладко. Нана наметна оранжева хавлия и излезе на балкона, за да изпуши последна цигара преди да си тръгне. Той дойде освежен след душа в бяла хавлия с чаша вино и попита с кого живее, как се справя, какво работи. Нана не беше в настроение за разговори, Той остави чашата си върху саксията на балкона и с нежност притисна непознатата жена силно до себе си, двамата загледаха и задишаха свежия въздух на ранното утро в града.
― Знаеш ли, за първи път правя това … с тройката. – прошепна неуверено Нана.
― Не се притеснявай, и на мен ми е за първи път! – усмихна се спокоен Той.
― Но аз … и за първи път си лягам с непознат мъж – толкова бързо, от раз …
― За мен това няма значение, по-важно е откъде се появи и защо! – каза Той, пак се усмихна и продължи да я целува страстно както през цялата нощ.
Нана се облече, размениха набързо телефони и си тръгна. Той стоеше все още на вратата и извика:
― До скоро! Пази се!
Нана вървеше по тротоара и се усмихваше, почти на глас: колко изненадващо бързо и лесно и хубаво можеше да бъде всичко. Чудеше се с какво бе заслужила този подарък. Нямаше никакво значение, че Той не успя да проникне в нито една от двете. Нямаше никакво значение, дали ще й се обади или не. По-важни бяха думите, които й бе нашепвал през цялата нощ, които сега изпълваха душата й с щастие, а тялото й с възторг. Думите на един непознат.

София, май 2009 г.

Сбогуване – Станила Гала

Александра — Wed, 28 Oct 2009 07:47:50 +0000

Не се сбогувах и този път.
Случилото се остана да виси между нас, незавършено, без край. Защото Tи си тръгна … просто ей така – като всички други преди, точно като него, като най-важният, като моят създател.
Баща ми си отиде, когато бях само на пет, получи удара в банята, аз извиках бърза помощ от съседите (защото тогава още нямахме телефон), после прекарах известно време при други съседи – стори ми се цяла вечност, чудех се защо ли не съм си у дома, защо майка ми е по цели дни в болницата, защо съседите нищо не ми казват. Чудех се и се ядосвах, че ме мислеха за малка. Последните часове от живота на баща ми, прекарани в кома в болницата, бяха безкрайни за мен, сякаш отминаваха дни, месеци, години, в очакване на развръзката, която никога не дойде. Дойде само смъртта, и то само след броени часове, смъртта, която никога не приемаме като развръзка!
Спомням си къщата ни, пълна с много хора, питах се какво ли правят всички те у нас, защо пак нищо не знам. Ах тези съседи, защо пак не бяха ми казали какво става? Едвам се промъквах между хора, познати и непознати, повечето жени, много от тях плачеха, бяха облечени в черно и говореха тихо помежду си. Въведоха ме в спалнята и едвам я познах. Къде бяха леглата, шкафовете? Кой беше преобразил всичко това? В средата на стаята седеше майка ми, цялата в черно и плачеше, очите й бяха толкова почервенели, че красивата й синева бе потънала някъде в безмерното, кожата й бе толкова бледа, изместила естествената й красива белота … Тя седеше до него, опънат като струна, безмълвен, но красив и спокоен, много красив и много спокоен. Ковчегът бе отрупан с цветя. Майка ми каза, че го виждам за последен път и да се сбогувам с него, аз стоях като опъната струна и безмълвна. Никой не можеше да ме накара да помръдна от мястото си, дори горчивите писъци на майка ми. Да, тяхната сила бе болезнена за мен, направо не ги чувах, не ги понасях дълго време след този ден, не ги понасям и до днес…
- Хайде, миличка, поне докосни тати за последен път. Никога повече няма да го видим!
Дума не обелвах, но в себе си страшно се бунтувах на това насилие. Не разбирах шанса, който майка ми най-естествено, според традицията ми предоставяше, за да се сбогувам с баща си. И досега помня колко ме вбесяваха приказките на разни там лелки, че трябва да отида до ковчега, че трябва за последно да видя и докосна тялото в него, за да не го забравя и други такива. Какви глупости дрънкаха всички тези хора? Да забравя собствения си баща? Луди ли бяха? Недоумявах как можеха да си мислят само такива неща! За мен бе ясно, че никога нямаше да го забравя, че винаги ще си спомням лицето му, че не беше нужно да се сбогувам с него, тогава…
Защото и той не бе го направил с мене, отиде си, просто ей така … И ме остави! Сама, с майка ми, със света! Не бе ли имал желание да остане още малко поне с мене? Времето, прекарано заедно бе толкова кратко, а аз нищо не помнех оттогава … Никога не си бях спомняла … Не можех да формулирам никакви въпроси и да ги изкрещя: “Защо ме напускаш? Толкова ли не заслужавам да останеш при мен? Какво направих, лошо дете ли съм? Кажи! Затова ли?” Не знаех скръб ли бе това или гняв, което се загнездваше бавно и упорито в телцето ми и което щеше да ме придружава до днес по отношение на мъжете, преминаващи в живота ми.
И така случилото се остана да виси между нас, незавършено цели 36 години, докато разбрах, че е дошъл най-сетне моментът да си вземем сбогом един с друг. Колко права е била майка ми, колко верни традицията и ритуалите. В противен случай корабът на живота се обременява с ненужни котви, които го теглят назад и не му позволяват да продължава пътя си напред, по своя собствен курс. Котвите в миналото – започнах да ги виждам и изхвърлям, една след друга, но колко тежки бяха само! Колко тежки!
Първият мъж! Появи се късничко, в университета. Толкова бях копняла за първата целувка, бях тръпнала за девствеността си. Появи се без романтика, съвсем внезапно, така както си и отиде. Нямаше време да разбера какво се случва и защо, да попитам дори. Така бе решил той, Първият – без нито една дума, а аз в продължение на година се измъчвах от мисълта какво и къде бях сгрешила. Толкова мимолетно ли е щастието отредено за мен?
Година след това срещнах също така ненадейно Голямата си, първата си любов и също така ненадейно се омъжих за него, както той пожела. Минаха година, две, живеехме все още заедно и не можех да повярвам, че все още сме заедно, по-точно, че все още не ме е напуснал. Изминаха още година, две и още, и още, престанах да се чудя, че още сме заедно, а се питах кой от двамата първи ще си отиде. Това чувство не ми даваше мира. Исках да съм аз, да съм силната и смелата, която ще направи тази стъпка. Не исках отново да ме изоставят – без нито една дума. Да, тази котва се оказа също много тежка! След 17 години и половина Съпругът каза само, че не желае повече да понася моето поведение (явно пак “лошо” поведение) и си тръгна. Този път формулирах въпроси, плачех и питах, но стената отсреща бе толкова висока и дебела, че не чувах отговорите, не виждах жестовете, не усещах чувствата. Дори когато му помогнах с колата да прекараме багажа му, каза само едно: “Чао.” И си отмина като пролетен дъжд от живота ми. Без сбогуване, без ритуали. Моята котва ме дърпаше упорито към морското дъно – цели две години, та и отгоре, но аз все някак си намирах сили да изплувам, отново и отново. “Толкова ли не заслужавам едно последно сбогом? Какво им става на тия хора?” – кънтеше в главата ми нощ след нощ.
След него се появи Германецът, като снежна ноемврийска буря, точно след рождения ми ден. Магията бе неустоима! Беше ми нужен само един час през обедната почивка, за да усетя, че бих последвала този мъж навсякъде. До края на света. Последваха мъчителни осем месеца на очакване, предполагане, чувстване, срещане, писане, на сигнали, от които сърцето ми потръпваше, а главата се страхуваше да разчете. Тогава настъпи часът на истината . “Въпреки че много те харесвам и от самото начало исках да спя с теб, по-добре да не го правя. Нали знаеш, че си падам и по мъже! Така ще ти спестя доста неща.”, каза той една вечер в неговата кола и си замина. Бе предложил да си останем приятели – е, за малко камуфлаж. Ни следа от него, нито от приятелството му. С какво не го заслужих за пореден път? Поне да бяхме се сбогували като големи, разумни хора … И сега вече почти година оттогава още не мога да си простя, че толкова дълго нося котвата и на тази бита карта.
До момента, в който се появи Ти, Непознатият! Ти се появи в нощта на празника и моментално ме отнесе със себе си. Две нощи, две незабравими нощи! Изпълнени с нежност, много нежност, доверие и откровение. Не вярвах на ушите си, не вярвах на очите си, не вярвах на сетивата си, че ми се случва подобно нещо! Но защо и ти си отиде по същия начин като всички останали? Защо?
Закара ме до вкъщи, каза, че цялата идна седмица ще пътуваш из страната; благодари ми също така за хубавата опера и за прекрасната последна нощ с мене и че си се чувствал така свободен и добре на следващия ден. След това ми пожела само лека нощ и си тръгна, без дори последна прегръдка, без дори последна целувка, без дори да ме погалиш по лицето, както го бе правил в продължение на часове ….? Толкова ли много се страхуваше, че ще се вкопча в тебе? Та нали аз напускам града ти съвсем скоро. Завинаги! В продължение на едно денонощие котвата ме дърпаше към дълбините на бурните ми чувства и бурята не утихваше. Щастието ме спохождаше за кратко. Не го ли заслужавах, не го ли исках или го прогонвах по някакъв необясним за мене начин? Или може би то по природа си беше мимолетно и като пеперуда прехвърчаше от цвят на цвят, от човек на човек, от мъж на жена, от жена на мъж и обратно …
Вече реших! Ще отида при магьосницата Алесандра да ми направи магия за сбогуване – с Тебе, с Германеца, със Съпруга, с Баща ми, с всички, оставили следа в живота ми.
София, май 2009 г.

Благословията на момичетата с тъжните очи – Диана Карабинова

Александра — Wed, 28 Oct 2009 07:43:26 +0000

Седя си на албанското кафене в Охрид, при Б. Дашмир, така си пише и на салфетките. Пия едно толкова хубаво капучино, че чак не е за вярване, че се намирам в сърцевината на Балканите, а не някъде в Италия.
Около мен прехвърчат велосипеди, минават съботно мъже и жени с покупки в типичните вездесъщи прозрачни найлонови пликчета, обхваща ме яка носталгия по грубите пазарски мрежи на късния социализъм (и виждам едно малко момче с такава пазарска мрежа с два пакета дамски превръзки от социалистическото време, ужасни бяха, нали, сестри мои, изпратено вероятно от мама, как си ги въртеше около ръката и хвърли на пейката, докато си говореше с приятелите пред блока, а мама може би го е чакала…).
Вчера беше рождения ми ден, прекарах го като се изкачих до Калето в Скопие и видях отгоре река Вардар, позната ми досега от песните за стари велики български времена, видях тънките минарета на скопските джамии, видях и каменния мост свързващ стария и новия град, символа на Скопие. Видях и живота си досега – мина като на филм пред мен, пъстър и забавен, нежен и многомаршрутен. Е, сега бях на спирка семейство и малки деца, видях отгоре майчинството като благодат и благодарих на съдбата за благосклонността й към мен.
Наслаждавах се на лежерната балканска събота в края на пазарната улица на Охрид. До мен двама възрастни мъже си говореха на албански, с белите плетените шапчици на добри мюсюлмани на главата. Успях да чуя само в едно изречение „Ал-Каида” и „битпазар”. Интересна комбинация.
Преди повече от осем години, преди да ме благослови съдбата със собствено семейство и деца, се оказах на обмяна на опит – както се казваше хубаво на соцжаргон – в Хонг Конг. Посетихме един център за подпомагане на домашни работнички. В Хонг Конг жилищните наеми са толкова високи, че за да се издържа едно семейство с дете, и двамата родители работят, а такова нещо като отпуск по майчинство/бащинство/бабинство, разбирай глезотии по европейски модел, няма. Дете, чудесно, честито, но ако майката не се върне на работа след раждането, казва довиждане на досегашната си работа.
Запознахме се ние теоретично с проблемите на домашните работнички, които идват най-вече от Индонезия и Филипините. Проблемни зони – много, както за всяка мигрантска група по света на ниско платена работа. Запомних само, че социалните работници от Хонг Конг са се преборили да се регулира чрез закон, че не се разрешава жените да спят в една стая с децата, за които се грижат, ако децата са над определена възраст… И това, че има се полага поне по един почивен ден на две седмици…Е, все нормални неща за капиталистическия реализъм. Защо са напуснали семейство и родна среда? Причините за миграция са в по-голямата част от случаите толкова банални – заплащането на труда им в Хонг Конг им осигурява поради разликата в стандарта на живот осигуряване на семействата им в родината, а на тях… знам ли. Всяка мигрантска история си е уникална, въпреки приликите на пръв поглед.
Последния ден преди да заминем от Хонг Конг беше неделя. Отидох да се разходя в май единствения истински парк в Хонг Конг, в малката континентална част Каулуун, която също принадлежи към Хонг Конг. (Е, разсеях заблудата си или незнанието, че територията на Хонг Конг е само един остров. Оказаха се и още доста острови към него, че и част от големия китайски континент. Така се учи то география, на место. Например как ще знам иначе къде е Кирибати и че жителите на тази за мен приказна държава например нямат нужда от виза за Макао?)
Разхождах се аз по скъпоценната зелена земя на Хонг Конг и наблюдавах как местните жители се движат като на забавен кадър, концентрирани и като че ли в някой друг свят си правят дали Тай Чи, дали Чи Гун, знам ли, непосветена съм в тези ритуали на азиатското обновление на тялото и душата. Аз си правя стойка на глава за смяна перспективата, но дали тогава вече можех да я правя? Ето още един начин да разделя живота си на глави, периоди, мога да измеря времето – преди и след да се науча да правя стойка на глава… Преди и след голямата любов… Преди и след да се родят децата ми…
В парка и една по-различна група привлече вниманието ми – на пръв поглед млади жени, които се движеха в компактни групи, които бяха сравнително шумни на фона на вглъбените китайци заети с техните си практики. На втори поглед не бяха толкова млади, нали азиатците си изглеждат по-млади по презумпция… Освен това не бяха и китайки. Смееха се дискретно, хапваха си някакви неща, седяха на малки групички като ученички от гимназията и ходеха съвсем бавно, като си личеше, че това за тях е усилие почти. Веднага ги разпознах – това бяха домашните работнички. Вече знаех от визитата ни при социалните работнички, че много от тях оставят собствените си деца при родителите си, за да могат да спечелят в Хонг Конг скромната си заплата, която почти цялата да изпратят у дома. Голяма част от тях имат опит с домашно и сексуално насилие от страна на работодателите, но малко се осмеляват да се оплачат от страх да не загубят работата си. Такъв е живота на емигранта – плащаме твърде висока цена за избора си да напуснем познатата среда, каквито и да са причините за това.
Загледана в плавните и изключително бавни движения на китайците, почти се сблъсках с някого, благодарение на другия избягнахме сблъсъка, но той – всъщност беше тя – буквално ме прегърна, за да не се изтреса върху една пейка. И двете бяхме доста шокирани, най вече от факта, че доста си приличахме. Всъщност тя си беше само с малко по-подчертани азиатски черти от моите (заради които в училище си бях спечелила прякора джапанката, демек японката, а пък в института по тюркология във Виена минавах поне за уйгурка, ако не за истинска китайка).
След като премина първоначалния шок, се извиних на моята почти-двойничка. Бяхме като че ли наистина на едни години, и ако тя например беше моята истинска двойничка и си сменяхме дрехите… През главата ми бързо се завихри един сценарий а ла „Двойната Лотхен” или „Принцът и просякът”: Прибирам се от разходката с моите приятелки и колежки по съдба, семейството, за което работя, ме чака за да излезе на вечеря, аз храня децата, голямото ми крещи неразбираеми за мен неща за китайски, жадно за някакъв вид внимание, майка си и баща си вижда само веднъж в седмицата в неделя и ако се приберат навреме някоя вечер. Бебето ме плюе защото не харесва храната, а майка му не може да го кърми защото е тръгнала веднага след раждането му на работа. Но аз с усмивка ги гушкам и се радвам, че все пак имам поне някакъв контакт с топло човешко тяло… Или няколко други подобни варианта по темата.
Добре, че все още са много малко хората, които четат мисли или виждат филмите в главата на другите. Ние сме всички в собствения си филм и често сме толкова залепнали в него, че трудно се включваме в общуването с другите неутрално. Моя филм беше, че преди да тръгна за Хонг Конг бях преживяла последното си голямо увлечение и първата си неуспешна бременност – и ето къде бях, в Хонг Конг, гледах жените от Индонезия и се вълнувах от това как прекарват почивния си ден… Много ми се искаше да осъществя поне някакъв контакт с тях. Видях в ръцете на една фотоапарат и се сетих да ги попитам:
„Would you like me to take a picture of you?”
Смутиха се милите момичета, спогледаха се и приеха. Дигиталните фотоапарати току-що бяха навлезли на пазара и те имаха обикновен малък фотоапарат, дадоха ми го все още леко смутени. Гледах ги през обектива, казах им „cheese“, те се усмихнаха, снимка за всички там в родината, които си мислят какви ли не чудеса за тяхната съдба в богатия Хонг Конг, щракнах – и усмивката слезе от лицата им. Усмивка като за снимка. Помолих ги да се снимам с тях – срамежливо се съгласиха. И ето ме сред тях, до мен моята почти двойничка, приличаме си, само моята усмивка като че ли е различна. Кой знае, гледах после снимката и виждах как някаква тиха тъга е заляла както цялата снимка, така и моята усмивка.
Сбогувахме се учтиво, те се хванаха за ръце като ученички и тръгнаха покрай китайците все още застанали в причудливи пози из полянките. Щяха продължат по неделните улици на празното сити, покрай огромните лъскави небостъргачи – до следващия си почивен ден.
Изпратих ги с нежност и тъга – те тръгнаха по своя път и аз по моя. Пожелах си силно ако имам деца да имам време и възможност да им се радвам. Пожелах си по-благосклонна мигрантска съдба от тяхната.
Върнах се във Виена през Париж, минах под Триумфалната арка, качих се и на нея и обгърнах с поглед необятността на Париж и света. Успокои се мигрантската ми душа, светът е голям и спасение дебне отвсякъде!¹ Прибрах се във Виена с голямата раница подаръци от Хонг Конг, Китай и Макао. Носех много чайове, подправки, дрехи… Любимия ми чай от хризантеми… И след два месеца разбрах и кой беше истинския ми подарък – бях бременна. Разбрах го пак на път, в автобуса от София за Виена, и се сетих за тъжните очи на домашните работнички от Хонг Конг. А може би ме бяха благословили? Като гледам дъщера си, прекрасна, нежна, с моите тъмни почти азиатски очи, понякога се сещам и за тях и им пращам една голяма благословия, да ги залее с радост и благодат.
Ставам от албанското кафе на Дашмир, майското обедно балканско слънце е силно, сега отивам нагоре към крепостта и църквата на Климент Охридски. Охридското езеро блести със същия блясък като водата на Южнокитайското море, оглеждам се дали няма да се появят отнякъде, момичетата с тъжните очи, улиците на стария град са пусти като неделните улици на Хонг Конг. Колко си приличат пустите улици по цял свят, мисля си и потеглям с радост и благодарност към новата година от живота си.

10.5.08 - 3.10.08 Охрид-София

¹ както е казал моя сънародник и съратник по мигрантска съдба Илия Троянов като заглавие на едноименния си роман.

Капитанът, Дара и червеният бански – Диана Карабинова

Александра — Mon, 26 Oct 2009 14:24:53 +0000

На Стани
Дара.

Не можех да повярвам, че е истина. Случи се точно така, както си го мечтаех. Вървях по кея, вечерния бриз си играеше с белите ми панталони, стисках чантата със скачащите делфини през рамо си мислех дали баща ми не ме мисли за луда, че в този късен час ще ме вземе яхтата на мечтите ми. Да, беше си истинско чудо, че бях тук, но ме на пристанището, с дъщеря ми, плавниците, шнорхела, плувки за малката ми, пици за екипажа, плодове за дамите и разбира се, новия червен бански, красив, ярък и зашеметяващо червен на хубавия ми загар.
И точно тогава видях светлините на мачтата, как се приближават иззад носа на фара, потърках очи, дори си сложих ръката като козирка над очите, за да не бъркам светлините на мачтата от светлините на пристанището… Да, това беше тя. Яхтата като красива бяла чайка завиваше покрай фара и безшумно се приближаваше към мен и мечтите ми.
Видяха ме и тръгнаха да акостират точно към мен.

Капитана

Направих добро време, от Варна до Несебър за 6 часа. Щяхме да вземем нови пасажери. Тази компания ми стана интересна. Обикновено не им обръщам много внимание на пасажерите, те са дошли да се забавляват, аз си гледам работата. Всичко съм видял по тези яхти. Повечето идват да преживеят нещо по-така, богати мъже водят мацки да ги впечатлят, понякога правят снимки за списания, сцени за порнофилми, гей партита и какво ли не. Яхтата е особено място, суша в морето, носи обещания за нещо необикновено, знам ли. Но компанията ни печели добре, търсене има.
Някои клиенти се интересуват от плаването и ветроходството, задават по един-два въпроса, оглеждат уредите, информират се учтиво от време на време с колко възела се движим и после се изтягат на палубата с чаша в ръка. Пали се барбекюто, и си става една нормална софра, както и на сушата, само че ако има силна вълна или силно време, не им се яде, защото им става лошо. Но като се върнем на брега или на тихо море пак си пада голямо ядене и пиене, свалки с мацките, разпределение по каютите… ако не клати много де.
Някои ги хваща здраво морската болест, някои не. Хора всякакви. Някои повръщат яко по палубата, та после мием, аз или помощника ми, някои успяват наистина да нахранят рибите и да се наведат над рейлинга. Харесва ми, като виждам, че мислят за това, че после някой ще мие… Уважават труда ни демек.

Дара

За хората на яхтата нямаше нищо толкова необикновено в моето качване от Несебър. Те си бяха на яхтата, и аз се присъединявах към тях. Нищо кой знае какво, прекрачваш символично границата на сушата и водата, и си на ничия територия – яхтата. Тя свързва сушата с морето, и е между два свята – и всичко, което се случва на нея, носи особена прелест и яркост. Качвах се на яхта след 10 години живот на сушата… Тогава открих какво значи абсолютната волност и свобода…Какво ли щях да изживея сега?

Капитана

Само я зърнах с половин око, докато акостирахме, помощникът ми е добър, но аз отговарям за яхтата, а тя си беше чисто нова, с етикетите по нея, девица, направо от завода, моя си беше за първото плаване! Идваше ми да я си я погалвам от време на време, хубавия лъскав рейлинг, бялата й снага, чисто белите платна, нежно сребристо матовите мачти. И ето, виждам аз едни бели панталони се ветреят на кея, та ми бяха хубав ориентир за акостирането, и това била нашата пасажерка. Добре ще е да има и други дрехи, помислих си, белите панталони отиваха на яхтата, но да сте видели моряк на борда с бели панталони? Само парадна униформа, за празниците! И по рекламните проспекти за яхти!

Дара

Скочихме от пристана в яхтата, две ръце поеха дъщеря ми и багажите, мен ме прегърна вътрешността на яхтата. Слагаше се маса за вечеря, нормален яхтен живот… Аз бях още в чудото. Че съм тук. Дъщеря ми си намери приятелката и аз бях сама с преживяването си… И тогава го видях. Видях един гръб с широки рамене, късо по момчешки подстригана коса, и гърба изчезна нагоре към палубата.
Случвало ли ви се е да общувате с гръб? А да се влюбите в гръб? Е, за мен си беше привличане от пръв гръб.

Капитана

Отблъснахме от Несебър към устието на Ропотамо на нощно плаване. Обичам нощните курсове. Луната успокоява морето, но вятъра си е постоянен. Времето рядко се променя през нощта. Карах си на подветрения рул, а новопристигналата се беше завила с одеяло пред другия рул и си бъбреше с една от дамите. Хареса ми така да слушам тембъра на гласовете им, топли женски гласове, нейния по-мек , другия по-рязък. От време на време до мен долиташе някоя откъслечна дума като ласка. Всъщност как галят гласовете? Аз го усещам като полъх на вятър по челото.

Дара

Минавахме Бургаския залив, в дъното беше родния ми град, никога не го бях виждала под такъв ъгъл, точно пред мен като на длан. Капитана си стоеше до нас облян от лунната светлина. Движенията му към руля бяха почти неуловими, яхтата се движеше толкова плавно и тихо, та ми се струваше, че не помръдваме. Колко нежност имаше в начина, по който държеше руля и направляваше нашата красавица, яхтата.

Капитана

Един по един заспаха всички, изпратих и помощника ми да спи. Пристигнах по изгрев слънце на устието на Ропотамо и го събудих да хвърлим котва. Всички спяха разхвърляни по кабините, каюткомпанията, палубата – и за мен се намери място на кърмата. Усмихнах се на слънцето и се гушнах в спалния чувал, дето му викам на майтам все, че е двоен. При желание винаги мога да гушна някой, дъщеря ми или жена ми, е, помощника ми само в краен случай, ако трябва да го спася от измръзване евентуално…

Дара

Събудих се, бях забравила къде съм, спях в каютата на носа, до мен бяха други две момичета. Някъде през нощта си легнах, преди да ми стане лошо от клатенето май… Но сега бяхме пуснали котва точно срещу устието на Ропотамо, слънцето беше ослепително и морето ме чакаше. Потърсих малката ми, хайде и двете с банските, плувки, плавници – и в морето!

Капитана

Събудих се, всички бяха на палубата и не можех да спя от глъчката. Реших да пробвам в някоя от каютите да си доспя. И тогава я видях, беше с една хубава червена усмивка, всъщност с един хубав цял червен бански, може би от това че бях недоспал я виждах цялата червена, тя се усмихваше в червено и ми казваше нещо, което не чувах. Червеното май ми действаше със заглушаващ ефект. После я чух, предлагаше ми да спя в каютата на децата. Обаче след това червено вече не ми се спеше, повъртях се в каютата и се качих на палубата.

Дара

Много си беше хубаво с новия ми бански, хем ми даваше сигурност, че дори и някоя голяма медуза да ме погали, съм защитена на корема… Гмурках се дълго, скачах с малките и се радвах, радвах на свободата, слънцето и яхтата, красавица! Обиколих камъните по плитчините и видях заргани, малки змиорчести рибки, ммм много са вкусни, но колко бяха красиви! А едни красиви златисти попчета ми дефилираха пред очите, лихнус май бяха, а пък те колко са вкусни! Май бях огладняла…

Капитана

Слизах надолу към компютъра на яхтата в каюткомпанията и ми се мерна пак нещо червено. Ей помислих, си май наистина не съм си доспал, само червено ми се привиждаше. Всъщност мернах пак този бански, но сега тя го събличаше в кабината под носа и вратата беше полуотворена. Защо я беше оставила отворена, вратата? Мярнах я толкова за малко, гола в гръб, толкова голи жени съм виждал, още една, какво толкова…

Дара

Събличах си мокрия бански, скоро щяхме да тръгнем и ми се искаше да се облека по-топло като се движеше яхтата. В каюткомпанията нямаше никой. Всички бяха на палубата, набързо го свалих без дори да си направя труда да затворя вратата на кабината. На яхтата всички сме толкова близо един до друг, та ми се стори странна тази интимност, само със себе си за малко. Вмъкнах се в другите бански, извърнах се и видях неговия гръб нагоре по трапа. Дали ме беше видял?

Капитана

Тя се качи горе, сега беше с някакво червено яке и червена кърпа на главата. Олеле този червен цвят ми действаше. Я да си хвана аз руля. Стига с това червено.

Дара

Към обяд вдигнахме котва. Връщахме се към Варна. Чаках с нетърпение да вдигнем платната. Още в самото начало разбрах кои са местата ми на яхтата. Хареса ми да съм на носа, краката ми да се веят над морето, да ме духа вятъра и да летя и да цепя вълните. Но това до едно време. Най-хубавото място беше зад гърба на капитана, над него, хванала се за сребърния рейлинг над тентата. Нали вече го бях харесала този гръб, гледах го и ми беше спокойно и хубаво. Една блага усмивка усещах, че се е настанила на лицето ми и става все по-широка и все по-широка…

Капитана

Още карах на мотор, исках да излезем от залива и после да вдигнем платната, имахме попътен вятър от североизток. Не стига, че червеното не изчезна от палубата, но тя си върза банския на въжето на грота. Забелязах го когато тръгнахме да вдигаме платната.
Това червено вече ми идваше в повече. И как й е дошло на акъла да го върже точно на грота!

Дара

Ето дойде вълшебния момент, излязохме от залива и поехме курс на север към Варна. Беше време да вдигаме платната. Искаше ми се да се покатеря на мачтата от радост, да отпускам въжета, да въртя ръчката, да вземам участие в чудото! Но капитана даваше вече своите наставления, момчетата изпълняваха, аз се опиянявах само като ги гледах. И изведнъж се сетих: банския ми е на грота! Те вече отпускаха въжето, но аз бях като парализирана от размаха на това свещенодействие, вдигането на платната, и успях само плахо да кажа на гърба на капитана „Ако моя бански пречи там…”

Капитана

Вдигахме грота и банския затанцува към края на гика. Най-после щеше да ми изчезне от погледа, поне той. Не знам как беше вързан, но с излизането си грота просто го изтика в края на гика, той се отскубна от въжето, направи един последен пирует на вятъра, блестящо червен, за последно всичко стана червено пред очите ми, и морето си го взе. Край.

Дара

Беше като във филм. Капитана измънка нещо от рода „няма, няма” и в следващия момент банския ми летеше извън борда. Това беше прощалния му полет в краткото ни съжителство… Капитана и момчетата продължаваха да си опъват въжетата, сега вдигаха стаксела, аз седях като парализирана на пейката и не вярвах, просто не го вярвах, че този капитан, дето така нежно държеше руля и бдеше над нас, просто ми изхвърли банския като излишна вещ… Възможно ли беше, та той според мен беше един истински морски джентълмен…

Капитана

Е, покрай сухото гори и мокрото – след червения бански изхвърча и канджата, едно от момчетата се беше опитало да спаси банския все пак, резултата беше, че и канджата излетя. А аз дори не я бях и забелязал, толкова бях доволен че изчезна този дразнещ ме обект. Бях готов и нея да си я оставя на морето, но усетих, че стана някакво напрежение сред екипажа, та направих бързо един пълен поворот, свалихме платната и инструктирах всички да гледат за канджата…. и за банския де.

Дара

Десет чифта очи търсеха канджата и моя бански. Аз се взирах безутешно в блестящото безкрайно море. Някой като че ли извика „Ето го банския” но всичко беше само игра на слънцето върху вълните… Някой видя канджата, извадихме я, вдигнахме платната… Чувах всичко като насън, бях се сгушила в себе си и гледах морето, голямо, сребристо, могъщо, погълнало банските ми, представях си как вече рибки си играят покрай него… Гневна бях, много, на капитана. Нещо се случи, нещо моя бански го предизвика, това си беше. Но пак си ми беше мъчно…

Капитана

Поехме си пак по курса на север. Ех как беше тъжна Дара. Гледаше без да вижда нищо и никого, беше изчезнала червената й усмивка, ей сега да рукнат сълзите от очите й. Ех за един бански ли беше всичко. Не знам.

Дара

Как ми стана мъчно не мога да го опиша направо. Всъщност бях много разочарована от капитана. Толкова вече ми беше харесал, чак сега го разбрах. Усетих как съм била готова да го следвам, по всички морета и океани, да гледам просто неговия гръб, да разбирам само с поглед какво ми казва, къде да обера въжето и къде да отпусна… Е, моя капитан ме беше разочаровал. Плачеше ми се, повдигаше ми се от вълнението, хайде сега да видим как щеше да продължи това плаване.

Капитана

Лека полека червеното избледня. Дара си остана с червените дрехи и червената кърпа, но като че ли от нея вече не извираше червено, та не го виждах и не ми пречеше. Колко било лесно, изхвърча банския и ми мина червената мъгла… Направих си пак хубаво време до Варна, прехвърлихме се на другата яхта, една истинска гемия, но вярно другарче… Нищо, че е ветроход само на хартия… Другаде й е силата, на гемията. Но истината е, че бих я продал с удоволствие. Много гориво харчи, бръмчи яко и непрекъснато й се запушват тоалетните… И лайната се качват нагоре и преливат… Цял водопроводчик съм станал. Така сме ние истинските моряци – капитани, гмуркачи, катерачи, водопроводчици… А грижата за екипажа и тя е наша. Истината беше, че ми стана криво като гледах Дара толкова тъжна. Не беше като че ли само банския. Всъщност искаше ми се да я прегърна и да й кажа нещо мило. Сигурно щях да го направя, особено ако си пийнех малко. Не ми трябва смелост да прегърна жена, но нещо ме възпираше. Освен това не се занимавам с пасажерите по яхтите, по принцип. Това ми е работата, все пак. Всички очакват от мен да си гледам работата и да се грижа за тяхната сигурност. А не да прегръщам пасажери, дори и било то да ги успокоявам… Е понякога може някоя повече да ми хареса. Това си е една от екстрите на работата… Малко флирт с някоя от дамите… Оставих ги на пирса всички доволни от плаването и уморени, Дара беше все още малко отнесена, беше прегърнала детето си на палубата и му говореше нещо. Отидох си да спя у дома тази вечер и да прегърна и аз дъщеря си и жена си.

Дара

Изплавахме обратно целия път до Варна, този път на светло. Стана ми лошо, успях и два пъти да повърна, тайничко. Май никой не ме видя. Или поне така си мислех. Тъпо ми е, че повръщах и ме хвана морската болест, така ми се искаше да съм една истинска морска, с усмивка и никакъв страх от колебанията на вълните… Смеех се на себе си – разстроена от загубата на банския и от невниманието на капитана, разбутана от вълните, стоях на пирса на Варна, гледах града грейнал около нас и прегръщах детето си – колко бях щастлива всъщност! Капитана не се виждаше никъде, май и той, и аз имахме нужда да се възстановим от изпитанията на деня… Детето заспа в ръцете ми докато си говорехме под звездите на горната палуба, момчетата нежно я пренесоха през всички палуби на смени в каютата ни, а скоро и аз заспах под звездите. Приключението продължаваше.

Капитана

Пристигнах сутринта рано на гемията, бях спал добре, хубаво ми беше снощи вкъщи при моите жени. Вече бях готов за днешния ден. Планът беше да хвърлим котва при Паша Дере и хората да се гмуркат под яхтата и да се катерят по мачтата. И на мен щеше да ми е забавно. Като отидох на яхтата, потърсих Дара с очи, но я нямаше наоколо. Започнах да си проверявам уредите, маслото и всичко, както си му е редът… И изведнъж я видях – излизах от каюткомпанията и видях усмивката й. Е, всичко стана леко червено наоколо. Банския й беше някъде на дъното около устието на Ропотамо, но червения цвят си вървеше с нея. Май денят щеше наистина да е хубав.

Дара

Дойде Капитана и вдигнахме котва. Очите ни се срещнаха по някое време и аз разбрах, че се оглеждам с радост в тях. Много красиви морски очи, кога зелени, кога по-сини, магнетични и топли. Казваха ми: „Не се сърди за банския. Съжалявам. Радвам се, че си тук. Радваш ме да те виждам наоколо.” И така целия ден се оглеждах в очите му. Стана ми пак лошо. Толкова ми беше лошо от клатенето, че с радост се гмурках под яхтата. Е, той се гмуркаше с мен. Попивах думите му с насоките. После ми беше още по-зле от клатенето и реших по-добре да се кача на мачтата, отколкото да седя под слънцето и да се предавам на морската болест. Вдигнаха ме с лебедката почти до върха. Гледах го отгоре и от 10 метра виждах само очите му как ме стрелкат и галят. Да, вече ме галеше с очи. Отдолу се шегуваха, че там ще ме оставят до довечера. Помислих си, че ако капитана беше с мен, бих останала дълго дълго така привързана към мачтата… стига той да е близо до мен.

Капитана

Хвана я яко морската болест. Не й личеше много, качи се първа най-догоре на мачтата, е, вече знаех, че е смело момиче дори и с морска болест. Нещо в нея ме караше да я търся непрекъснато. Тя лежеше на кърмата, а на мен ми беше хубаво да седя само на сантиметри от нея и дъщеря й… Дали беше топлината й, топлите й очи и усмивка, топлите й форми…

Дара

Погледите ни вече съвсем уверено се търсеха, вземаха се и се разхождаха с увереност, че пак ще се срещнат. Хубаво ми беше, как се грижеше за мен, носеше ми лимон за гаденето, питаше ме пречи ли ми мотора…
Вечерта един по един заспаха около нас, кой на палубата или пейките, кой по каютите… Останахме няколко души да пушим наргиле и да си бъбрим. Той седеше срещу мен, вече знаех, огънят беше запален, и у двама ни.
Случвало ли ви се е да пожелаете нещо, което ви се струва наистина невъзможно, поне на пръв поглед! А е толкова хубаво, че дори не искате да ви се случи, за да е много хубаво да си мислите за него!

Капитана

Седяхме на палубата под тентата, моя помощник приготвяше и палеше наргиле след наргиле, пускаше ориенталска музика и нещо се заизвива към нея. Винаги съм го подозирал, че си пада по мъже, но тя нещо го запали с тая й любов към ориенталското май… Тя отново бе започнала да свети с оня червен цвят, който ме беше заслепил и раздразнил в началото. Вече бях сигурен, че я желая – да я галя, да я държа в ръцете си, да я любя цяла нощ. Четях в погледа й същото. Очите й вече ме обливаха с червено, и му се оставих най-после на този цвят на насладата… от предстоящото. Вече знаех, че ще се случи. Само не знаех кога.

Дара

Да, и двамата си мислехме за едно. Капитана ме желаеше и ме предизвика. Каза ми така както е в командировка мъжа ми, съвсем вероятно е да е с друга в момента… Всеки за каквото си мисли. Той искаше да е с мен, аз с него, и си мислехме сигурно и двамата за нашите партньори – какво значи един флирт, едно привличане към друг мъж, друга жена, за нашите настоящи връзки? Едно кратко подхранване на егото, мимолетно удоволствие, желание за близост и неговото следване? И след това?
Ако се появи желание за близост с друг мъж или друга жена, това край ли е на доверието, любовта, връзката? Аз преглъщах и прехвърлях отново отговори и възможности в главата си, а той продължаваше да разказва. Ако разберял, че жена му е била с друг, би го приел без драми – всеки има нужда от разнообразие… Но все пак би предпочел да не знае за това и разбира се, жена му да не променя отношението си към него… Брей какъв мъдър мъж. Все едно слушах моя любим.

Капитана

Май доста я шокирах с моите разбирания за брака. Когато за първи път разбрах, че жена ми е била с друг, не знаех дали да плача или да ги убия и двамата с голи ръце.
Оттогава минаха години. Оженихме се и двамата много млади, тя беше бременна, аз бях на седмото небе от щастие. Толкова бях влюбен… Тя беше най-хубавото момиче в махалата. Заведохме я в яхтклуба веднъж и тя остана. А момичетата по яхтите са много, много кът. Всички яхтсмени сме големи пичове, нали знаете. Морски вълци, а към жените истински кавалери. А тя си беше една от нас. И разбира се, всички бяхме влюбени в нея, тайно и явно. Обожавахме я и се надпреварвахме кой да й носи торбата с въоръжението, ако тя ни разрешеше да й го носим… А тя беше тайно влюбена в най-големия пич, моя шкотман. Непрекъснато висеше с нас по състезания и купони. И тогава, когато си мислех, че все ще си остана доброто другарче, моя шкотман замина за Америка. Как благодаря на промените, че го направиха възможно. Тя посърна и изчезна от яхтклуба. Върнах я обратно в яхтклуба и се грижех за нея с толкова много любов, че сърцето й ме прие. Знам, че не можеше да го забрави, но той беше далече, много далече. На два месеца път с килова яхта… И тя стана моя, моята жена. Бях като опиянен от щастие около година. Непрекъснато бях ухилен и си свирках. Това бяха най-тежките години на прехода. А аз летях. Опъвах платната до скъсване на вятъра и се носех по вълните на щастието. Не ми пукаше от нищо, бях най-силния на света с нейната любов всеки ден и всяка нощ….

Дара

Хареса ми как капитана говореше за жена си и детето си. С много нежност, топлина и гордост. Изведнъж разбрах защо ми харесва толкова. Той ме вълнуваше. Аз срещах отново някой, който развълнува сърцето ми. Това ме възхищаваше и плашеше едновременно.
Когато мъжа на живота ми – както си мислех – ме напусна за друга, щях да умра. Мислех си, че живота ми е свършил. Че сърцето ми е затворено завинаги. И тогава се появи той, весел и грижовен, много различен от всичките ми мъже досега. Правеше ми хляб. Скъсяваше ми панталоните. С него се спусках от всеки връх при всякакъв сняг. И сърцето ми се отвори отново. И като го погледнах с отворено сърце, видях до дъното на неговото. И ми хареса там. При него. И останах. Там съм.

Капитана

После след голямата любов ме завъртя живота и вече не се усмихвах толкова. Оставих за малко яхтите и пробвах различни неща – имах семейство и исках да стана богат и да нямат те никога грижи с парите. Мечтата на всеки истински мъж, да печели много пари… И някъде между моите безкрайни смени и работи усетих как любимата ми вече не ме посрещаше с най-хубавата си усмивка, често се карахме за дреболии, и започнах да стоя все по-малко вкъщи. Докато един ден разбрах, че ако не направя нещо ще стане много късно за нашата любов, ако вече и да не беше… И започнах да се прибирам по-рано, да се оглеждам повече в очите й, да ходим заедно на яхтите отново… нямаше я предишната любов, но отново бях щастлив и спокоен – имах моето пристанище у дома, което ме чакаше. Винаги.

Дара

Вече имах най-прекрасното семейство – съпруг и деца мечта. Къде остава сърцето, когато се завърти семейното колело на отговорности, закуски и вечери, първо зъбче и първи учебен ден, малки почти незабележими радости, дали ще забележи че имам нов шал или прическа?

Капитана

Ето, вече изпушихме всичкия тютюн от наргилето. Много много я предизвиках, тя вече си мислеше за какво ли не, прехвърли дори топката върху мен и помощника – да сме спели заедно, харесвали сме се. Кой знае. Ако ни беше предложила да сме тримата заедно, щях да откажа – исках я само за мен. Но тя вече беше отишла твърде далеч, а на мен ми се спеше. Започнаха да си разказват някакви странни свои преживявания. Е, мен не ми се слушаха истории. Исках да я прегърна и да се притисна в нея. Дори само така. Да чувствам топлината й. Но тя отиде да спи при детето си, а аз заспах на койката в каюткомпанията.

Дара

Наргилето ме омая, точно като преди много години в Истанбул – в едно кафене в Султан Ахмет. Тогава видях как тичам по облаците за ръка с любимия… Сега беше супер странно. Капитана имаше две глави вместо една и те бяха главите на мъжа, който ме напусна преди да се омъжим, а другата на мъжа ми. Обединяваше невъзможното – двамата мъже на моя живот, предишен и настоящен. Разтърках очи. Омаяния ми мозък се чудеше какво извинение да ми намери за това, че толкова ми харесваше Капитана. Как щях да му устоя, беше почти невъзможно. А как щеше да се случи, струваше ми се още по-невъзможно. Изведнъж нямаше никого срещу мен. Той си беше тръгнал.

Капитана

Събудих се от радостно предчувствие. Денят беше прекрасен, всичко беше наред в гемията, отидохме да се гмуркаме и да търсим котвата, дето я бяхме изгубили предния ден. Дара си подсвиркваше и ми носеше палачинка след палачинка. Издебна ме като нямаше хора около мен и ми каза с блеснали очи „Аз приемам твоето предложение”. Толкова съм бил ясен… Но нямаше нужда да ми го казва. Аз знаех. Накиснахме се от гмуркане, но не намерихме котвата, нямахме и бутилки с въздух… Въобще не ми пукаше за котвата. Бях в радостно очакване – знаех, че ще се случи. Нямах просто идея как щеше да стане. Само, че ще я държа в ръцете си, ще я галя, ще я целувам, ще я любя.

Дара

Най-после нямах морска болест. Усмихвах се от сутринта, гмурках се с децата, и бях в радостно очакване. Животът беше пълен с изненади и аз бърках до дъното в кошницата. Какво ли щеше да ми поднесе днес?

Капитана

Всъщност тогава, когато си мислех, че довечера ще я заведа на една друга яхта на пирса, далеч от погледите на всички, и ще извадя всичките си въжета и въоръжения (струваше ми се, че много й се иска да я вържа за мачтата, поне веднъж…), и ще я пия цяла вечер – тя си тръгна. Ей така, обадиха й се, сви си багажа за пет минути, грабна детето си и тръгна. Аз махнах с ръка и отидох да пазаря за барбекюто. Хубавата вечеря, хубавото пиене с приятна компания си е поне някакво утешение. Тя ми казваше нещо за довиждане, но всъщност й се искаше да ми се хвърли на врата. Вече разбирах всеки неин жест. Запалих колата и изчезнах да не я дразня повече…

Дара

Тръгвах си, с плавниците, детето, плувките, без червения бански и без ласките на капитана. Дълго дълго щях да ги сънувам, неполучените. Дали щях да ги получа от него или от някого другиго, не знам. Но знаех, че ще се случи.

Капитана

Как стана не знам. Тя се появи изведнъж отново на яхтата. Смела девойка, да. Аз вече се бях разсъхнал, като не я виждах, не виждах червеното около нея, не виждах усмивката й, нямаше я топлината й вечер – а на яхтата се разхождаха и други дами, и те топли, и те с бляскави очи… Но тя се появи и ми каза, че идва, за да ме види пак. За да кара с мен. Да бе, сигурно и за това. Няма да споря. Бих я взел за екипаж, да. Бърза, гледа ме в очите, разбира ме дори когато не разбира какво точно й казвам… И онази вечер преди да отидем да спим на брега на залива на Ропотамо започва тя да мачка една девойка. Прави й масаж де. И тогава видях пак тази страст в нея, която ме запали. Поисках си и аз един масаж. И си го получих. Тя ме мачкаше и натискаше и галеше с толкова много страст, че потънах някъде. Бях като на морското дъно в ръцете й. Натискаше всичките ми бутони на срастта и сладостта. Не исках да свършва. Тя ме питаше да продължава ли. ДААААА. Гали ме, рита ме, пляска ме, мачка ме, не исках да спира. Накрая ми седна на раменете и каза. Толкова. Засега.

Дара

Е, случи се. Случи се в друг ден, на друга яхта, аз имах вече друг бански. Само морето наоколо си беше все Черното и бяхме точно в залива, където потъна моя червен бански.. Капитана ме държа в ръцете си. Капитана ме галеше и целуваше. Капитана ми даде ласките си и цялата си любов през тази нощ под звездите. Бяхме на брега, на пясъка, само ние под звездите… и изведнъж…

Капитана

Да, беше сладка като любимия ми крем карамел. С леко тръпчивия вкус на карамелизираната захар. И докато я пиех сантиметър по сантиметър и се наслаждавах на хубавата лятна вечер в най-хубавия залив на Черно море и хвърлях едно око на мачтата на моята красавица яхтата… чух
- Ха ха ха колко весело е при вас, нещо много се смеете и реших да видя на какво се смеете.
Една от полуголите девойки с блестящи очи изскочи от храсталака пред нас. Е, моментът, най-меко казано, въобще не беше подходящ.

Дара

Да, малко рязък край на пътешествието в откриването на нежностите. След първоначалния шок се посмяхме още… и заспахме прегърнати. Толкова му бях благодарна за всички подаръци тази нощ. За нежността и любовта, която получих за една нощ от един съвършено непознат мъж. Сърцето ми беше отворено за любовта отново.
На сутринта той отново ме беше прегърнал. Боже колко отдавна не се бях събуждала прегърната от мъж. Колко беше хубаво.

Капитана

Сутринта я видях с нови очи. Виждах отново топлината й и като че ли усещах кожата й по тялото си още. Отидох да се скарам на помощника ми, защото бях сигурен, че той ни е изпратил девойката да ни провокира… но бях толкова доволен, че дори не успях да му се скарам… да живее. Аз се докосвах до нея цяла нощ… и бях получил всичко… почти…

Дара

Дойде време да се качваме. Обгърнах с поглед залива. И изведнъж дочух смях и глъч. Към мен тичаше девойката от среднощната ни среща и носеше нещо на пръчка. Нещо червено. Червено????

Капитана

Чувал съм много луди истории. Но тази вече ми дойде в повече, и се случваше пред очите ми и с мен. Банския на Дара, този омразния ми червен бански, от който започна всичко между нас, лежеше в краката ми, беше позагубил от цвета си, водорасли и пясък го бяха поразмазали, но грешка нямаше.

Дара

Взех си банския, поизмих го и си го сложих в найлонов плик. Гледах капитана и го галех с поглед. Денят е различен от нощта. Нощта беше взела нашата споделеност и ласки и ги беше захвърлила в залива, а оттам излезе… моя червен бански.
Оттам нататък всичко мина насън. Плавахме, не ми стана лошо, разгадавах само от очите му колко да вдигам платната, кога да обирам…
На пристанището ме чакаха съпруга ми и децата ми. Капитана ми подаде ръка като слизах от борда. Целунах мъжа ми пред него и целия екипаж. Откъде го намерих този кураж не знам. Обърнах се за последно към морето и той ми намигна, само за мен. Прекрачих в другия живот.

Капитана

И си остана при мен този бански. Като всички си тръгнаха, той остана на яхтата. Не можех да го хвърля. Закачих го на гика, там откъдето изхвърча. Вързах го обаче здраво. Сега цвета му е розов, не червен. Смятам да го хвърля пак в оня залив. Другото лято. Вече не ми пречи цвета му. А Дара… Не знам. Сега е зима.

София, 19.11.2008

Владетелят на скръбта – Ана Вълева

Александра — Mon, 26 Oct 2009 14:20:38 +0000

“Не мога повече…”, каза тя мислено и беше готова да захвърли скръбта като пуловер, който те сгорещява прекомерно. Сълзите лениво се плъзгаха по изопнатата кожа на лицето й и се свличаха по врата й като изтощени алпинисти след уморително катерене. Изгарящите клепачи ту се спускаха, подути и отпуснати, ту се вдигаха и оставяха оголени и безпомощни искрящите от влага очи.
Някога един възрастен човек й бе казал: “Да отхвърлят обичта ти, е като да прекарат бръснач през окото ти.” При всяко тежко притваряне, при всяко мълчаливо отваряне студа на света нахлуваше през порязаните й очи като през разтворена посред буря врата.
“Не мога повече да нося тази скръб, не мога…”

Очите й се притвориха и оставиха душата й назавет вътре, в тишината на занемялото съзнание.
“Колко още има? Кога ще спре? Ако можеше човек да вземе чуждата болка и да я изстрада като своя… ако можеше да си я поделим… аз и ти… би било по-леко… би било по-малко… аз и… ти…”
Стори й се, че започна да потъва, все надолу, надолу… Приличаше на летене. Меко падане. Като леко дишане. В гърдите й се намотаваше едно кълбо от искряща скръб, от изтеглени в нишки сълзи, от мисли, изречени и неизречени. И то натежаваше, притискаше сърцето й, дробовете, смазваше я отвътре. Но не падаше по-бързо. Сякаш хиляди невидими ръце забавяха падането й. О, само веднъж да удареше дъното! Само веднъж да знаеше, че по-надолу няма! Едно внезапно свистящо падане, с унищожителен удар в дъното – това е по-добре. Така, макар и полумъртъв, знаеш – по-надолу няма. И един ден, когато счупеното зарасне, когато разкъсванията се съберат в кръпки по кожата, ще станеш и ще тръгнеш нагоре.
Но това падане – леко и унесно – като люлеене. Толкова бавно, че болката ти става сродна, приятна и привикваш към нея. Кълбото се намотава неусетно и нараства, натежава, нишките се втвърдяват като метал и те притисват към дъното. Без да се разбрал, че по-надолу няма.
През клепачите й нахлу синкаво сияние, просмука се и запристъпва към свитата й на кълбо душа. Тя отвори очи, за да го помоли на напусне, но вместо това пред себе си откри изящната фигура на мъж с превити рамене. Като поставен на мизансцен миг след вдигането на завесата. Застинал в зелено кресло с ръце отпуснати в скута и поглед откъснат от тялото, от предметите и от мислите. Поглед, отишъл далеч, блуждаещ в неизбродното пространство на водата запълваща всичко наоколо.
Тя помръдна и видя трептящи вълни да пренасят движението й. Тя се опита да ги извика, за да ги спре, но те само погледнаха през рамо и потупаха мъжа в креслото по лакътя. Погледът му се върна по спешност и се изправи пред нея. Колко много сълзи. Поглед, изпреден от жалост и безмерно съчувствие.
Мъжът се надигна и застана до погледа си.
- Защо си дошла? –
- Не съм идвала…
- Но си тук
- Не знам как стигнах до тук
- Всички така казват
- Аз не знам… наистина…
- Всеки ден казвате не мога да нося повече тази скръб и после питате
- Простете… не разбирам… просто ми е много мъчно за един човек
- Всички така казват
- Аз… аз наистина тъгувам за един човек… какво нередно има…
- Да. И аз това казах.
- Но… Господине, не всички тъгуват за хора… Ето, аз познавам една жена, която скърби защото е много бедна. Познавам един мъж, който скърби, защото няма крака…
- Нима те не скърбят за един човек? За себе си?
- О! Не ми харесва чувството ви за хумор.
- А защо си тук?
- Не е нарочно. Как да си тръгна?
- Както дойде. Това е дъното. Остави я и тръгвай.
- Моля? Да оставя какво?
- Как какво? Нали за това дойде?
- Извинете, попаднах тук случайно…
- Няма случайни неща.
- Да, това съм го чувала. Съжалявам. Все пак не знам как съм стигнала до тук.
- Нима вече си забравила? Снощи излезе от неговата стая, онемяла от скръб. Безпомощна… беше спряла да умоляваш вселената да не ти отнема това същество… Но тя го отведе. И тогава…
- Спри! Какво ми говориш!? Защо ме връщаш?! Знаеш ли какво е да страдаш за някой, който си изгубил?…
- Знам. Затова съм тук.
- Тогава как си позволяваш…
- Нали ме попита как стигна до тук?
- Да.
- И аз ти припомних.
- Не разбирам
- Да. Затова просто я остави и си тръгни. Досега си го правила толкова пъти и не си опитвала да разбереш. Защо ти е да разбираш сега?
- Да оставя какво?
- Скръбта, разбира се.
- Скръбта?
- Да – ти каза, че не можеш да я носиш повече.
- И какво от това?
Мъжът се усмихна леко, само с ъгълчетата на устата и тогава тя забеляза, че той плаче. Малки капки по-бистра вода избликваха като перли и се сливаха с всичко наоколо.
- Когато някой някъде на света каже, че не може да понесе повече болка, тя идва при мен. Всеки има определено количество мъка, която да пренесе през земята. И когато някой се откаже от своя товар, тя остава захвърлена някъде в някой град или местност. Тя не може да бъде просто оставена. Трябва някой да я пренесе. Но хората са слаби, много по-слаби от преди и вече не могат да носят болката един на друг, така че да не се изморяват. За това се иска много сила и доброта. И понеже мъката не може да бъде просто захвърлена, тя идва при мен.
- Как така идва при теб?
- Когато някой не може да понесе повече, казвайки думите, той ми я изпраща.
- И ти я пазиш тук? До следващия път?
- Не. Аз я изстрадвам заради него.
- Ти?
- Аз съм господарят на скръбта. Това е долината на скръбта. Дъното, както му казваш ти.
- Защо? Защо ти носиш товара на мъката?
- Няма кой друг. Ти би ли го поносила заради мен?
- Защо аз? – отдръпна се крачка назад тя и вълничките се затичаха към мъжа.
- Ето, виждаш ли? Никой не иска да носи скръбта на другия. А представи си да носи скръбта на всички човеци. Затова аз.
Тя се сконфузи от страха си и се приближи отново. Това накара човека да се усмихне отново сред мехурчетата по-бистра вода.
- Аз наистина… просто…
Мълчанието на мъжа, леката му усмивка, блестящите перлени капчици. “Коя съм аз? Капка по-бистра вода в очите на един плачещ мъж. Защо съм тук? За да оставя още една мокра следа във водата. Незабележима.”
- Мога ли за миг да понося твоята болка? – чу тя гласът си да пита и остави студената тръпка да обтегне вените й.
- Ти бе готова да се откажеш от камъчето. А сега искаш да повдигнеш планината.
- Така е по-лесно. После камъчетата ще са перца, а камарите – птички.
Мъжът остави погледа си да се доближи до нея. После го повика обратно.
- Само за миг. – той й подаде ръка и я покани да седне на зеленото кресло.
До него една ракла от тъмно дърво бе разтворила обятията си и бе поела в тях купчина сияйни перли. От време на време още една перла изникваше сякаш от нищото, после още една и друга, трета.
- Това са изстраданите мъки. Това остава, когато болката свърши. Безценно съкровище. Така изглежда заслуженото щастие. – ниският му глас ставаше все по-нисък, далечен и тя едва дочу това потъвайки в удобното кресло.
Умът й започна да се замъглява. Сякаш хиляди ридаещи мисли една през друга нахлуха и затропаха по пода. Хвърлиха се на земята. Започнаха да се молят. Вайкаха се. Пищяха, обезумели от ужас. Блъскаха се в стените, агонизиращи от отчаяние. Седнали на перваза люлееха крака, унесени, миг преди да се хвърлят сред уличното движение. Плачеха тихо, свити в тоалетната. Умоляваха за милост, след присъда. Търсеха наказание за вината вътре в себе си. Викаха бог, вселената, майките си. Търсеха изход в налудни фантазии. Мисли. Хор от безнадеждни гласове. Асинхронен речитатив на актьори, които никога не са играли заедно, които никога не са репетирали и дори не са знаели, че пиесата не е моно спектакъл.
Съзнанието й се разтегли като детски надуваем замък, в който са влезли прекомерно много деца. То се закле, че ще се пръсне, ако само още някой… само още някой…
И гласовете се запровикваха.
Не мога повече. Не издържам. Умирам. Не съм в състояние да понеса повече болка. Не мога. Не. Разкъсван съм от скръб. Загивам. Давя се в мъка. Не мога повече. Това страдание ме разяжда. Не мога. Смили се. Не. Не. НЕ!
И горчивината хлътна в сърцето й. Обтегна го до пръсване. Насити го изцяло. “НЕ. Не мога.” Помисли и тя. “Тази скръб някога ще си отиде ли? Колко още има? Кога ще спре? Коя съм аз? Викаща за помощ сред викащите за помощ. Не. Идващ на помощ, когато някой вика. Защо съм тук? За да взема чуждата болка и да я изстрадам като своя… Ела, можем да си я поделим… аз и ти… би било по-леко… би било по-малко… аз и… ти…” За миг всичко спря и застина. После от очите й изпод подпухналите клепачи една капка по-бистра вода се отскубна. И още една. Мъглата от болка и тъга се сгъсти в плътна дреха около нея. Пропи цялото й същество. Слялата се в едно мъка се завихри и заискри като мъглявина. Сред която се раждат звезди.
Две студени ръце я уловиха и я вдигнаха от креслото. Пред нея стоеше мъжа и погледа му.
- Сега знаеш какво правя. Остави я и си тръгвай.
Тя разтвори широко порязаните си очи. Остави синкавия светлик на водата да облее душата й.
- Не. – каза тя и с един сигурен плясък с крака се оттласна нагоре.
Стаята. И тишината. Студът. Всичко беше там, когато парещите й клепачи се повдигнаха.
Тя разтвори шепата си и погледна вътре.
Една перла.