Бенката на дясното ми коляно ми се стори по-черна от всякога. Обичах един мъж. Сърцето ми беше прозрачно за останалите. Те се оглеждаха и съответно харесваха или не харесваха образа си. Поръчваха си вино или гладуваха до припадък. Зелените ми очи попиваха красотата на мига и от това ставаха още по-зелени. Бенката бележеше най-еротичното място според мен – коляното и началото на бедрото – една бяла невинност. Разказите ми за смъртта караха фантазиите на мъжете да се опъват като ластик и да се губят безвъзвратно в пространството. Чудех се дали вечер гледат в очите жените си, така както гледаха моите очи!
Зелените хълмове отсреща ме привличаха почти колкото интелекта на мъжа на средна възраст – зрял и целенасочен, но загубил завинаги свежестта на безразсъдната младост. Движенията му са леко уморени, но уверени и винаги ефективни. Голотата на тялото ми ги прави насечени, търсещи и питащи. Младостта задава въпроси, на които той не може да отговори – за пръв път от много време. Законите са други на тази вселена. Гост завърнал се от бъдещето. Нежността ми го приковава и същевременно обрича. Смъртта е неизбежна и дори скоропостижна за него – тук неумолимостта на миналото му – моето бъдеще – ще го погуби със страшна сила. Цената на едно младо докосване. Живецът на смъртта e израстването. (още…)
Тази публикация е разглеждана 4821 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
Уличката между селските къщи беше нашата арена на приказките. Със съседското момиченце строяхме дворци, карахме се кой да бъде паж и кой кралица, шиехме дрехи от листа на черница, везахме копринени кърпи с игли направени от клонки, после се криехме от пирати и им устройвахме засади с камъчета-бомби, навити в празни пакети от цигари “Стюардеса”, които залагахме в дворовете близо до нашите. Неизменно обаче сключвахме примирие щом бабите ни викнеха за обяд, а после играта отново започваше. Невена, моята приятелка, обичаше да си фантазира и често смесваше реалността с желанията, или просто разказваше истории, които украсяваше както и се искаше да са се случили. (още…)
Тази публикация е разглеждана 5287 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
Един мъж ме пожела и ми подари вино. Изпих го и разбрах, че наистина ме желае. Виното беше червено, страстно, тръпчиво, с наситено рубинен цвят, с аромат на букет от горски плодове, обещаваше ласки, нежност и плам. Беше португалско, от място, което никога не бях виждала, от едни лозя, които растели по хълмове с каменисти почви, добити от разбити камъни специално за целта… Покрай тези хълмове минавала и същата река, която минава и през испанските лозя на областта Риоха… Това дали ми го беше казал същия този мъж, който и аз вече желаех?
Пиех виното бавно, поруменяха страните ми, гърдите ми щръкнаха в очакване на докосване, сърцето ми се отвори за нова любов, дали? След всички минали страсти, страхове и загуби?
Хайде да играем на асоциации, имаше една такава игра в нежното ми юношество, в зелените сладко-горчиви отминали години на най-невинната младост. (още…)
Тази публикация е разглеждана 4032 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
В този град почти винаги е мрачно, духа леден вятър и вали ситен дъжд. По това време всеки бърза към къщи в костюмиран скафандър. Днес обаче не вали. Дори слънце грее през деня. Това донякъде поуспокои Сирена. Сега върви към хотела си, леко уморена, приповдигната от предстоящата среща. Какво ли очаква?
Казват, очакванията заблуждавали, измъчвали, те са проекции на идеалите ни …. Ами добре де, така да е, те изникват заедно с чувствата, тях не можем да сподавим, поне така бързо както ни се иска … (още…)
Тази публикация е разглеждана 3805 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
Сирена препрочиташе за сетен път имейлите и писмата си до него, припомняше си сънищата с него, за пореден път – просто нямаше умора тази жена, сякаш черпеше вдъхновение от тези други, не реализирали се реалности … Това щеше да бъде последното й писмо до него като мъж, не знаеше ще може ли да приеме само приятелството му – въздушно, довявано от ветрове и пак отнасяно, много заредено и магнетично или напълно липсващо, многословно или безмълвно, такова бе …. Сирена беше вкопчена в представата си за него и смучеше неумолимо от соковете на фантазията си. До кога?
“Наистина ли искаш да ти разкажа? Добре, тогава слушай:
Пролет пукна! Така казваме ние тук, по тези географски ширини – в буквалния смисъл на думата. Пукнаха се така дълго чаканите първи пъпки на дърветата – явиха се розови и бели цветове, носещи нежни аромати, опиващи и най-затворената душа; пукнаха се после пъпките на листата и започнаха да пръскат своето девствено зелено. Пролет пукна – като висш оргазъм на Природата.” (още…)
Тази публикация е разглеждана 4177 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
Цъфтяха кестените, бели и розови. Нана вървеше под тях и главата й докосваше тук-там листата, сведени под тежестта на белите цветни гроздове – приличаха на едри мъжки членове в очакване. Мирисът на акации и други цъфтящи проникваше дълбоко в тялото й и тя бързаше с присвити от наслада очи и набъбнали устни.
Бързаше за парти с танци. Беше ведра и спокойна, но не и в настроение за “ловуване”. Малко или много познаваше всички от компанията, само Него не. Нана винаги изчакваше и наблюдаваше, сега също, когато си почиваше от танците и пиеше уиски с много лед. Той флиртуваше с повечето жени. “Ясно!”, помисли си тя, “Той е от завоевателите!” Такива мъже никога не я бяха интересували, не ги привличаше.
Но тази вечер се разви коренно различно от всички досегашни нейни представи и страхове. Той и Тя се познаваха отдавна, Тя дори бе споделяла с Нана някои неща за Него. През цялата вечер Той танцува само веднъж блус, с Нана! И прояви явен интерес, и към нея. Нана изведнъж се отпусна и се присъедини моментално към веселата компания. Не разбра как, но след полунощ се озова в едно такси с Него и с Нея.
Той имаше хубаво, малко жилище на последен етаж в стара кооперация. Нана моментално го сканира и разбра, че се чувства добре тук. В безопасност. Пусна диск на Крис Риа, поиска си вино и запали цигара на големия, широк балкон. След минути видя мека, трепкаща светлина – Той бе запалил над трийсетина свещички по перваза и дървения под, едва тогава видя спалнята му: голямо легло, гардероб и дъсчен под. Странно, но главата й бе изпразнена от всякакви мисли, очаквания, предчувствия … Бе готова да се впусне в приключението. (още…)
Тази публикация е разглеждана 7919 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
Не се сбогувах и този път.
Случилото се остана да виси между нас, незавършено, без край. Защото Tи си тръгна … просто ей така – като всички други преди, точно като него, като най-важният, като моят създател.
Баща ми си отиде, когато бях само на пет, получи удара в банята, аз извиках бърза помощ от съседите (защото тогава още нямахме телефон), после прекарах известно време при други съседи – стори ми се цяла вечност, чудех се защо ли не съм си у дома, защо майка ми е по цели дни в болницата, защо съседите нищо не ми казват. Чудех се и се ядосвах, че ме мислеха за малка. Последните часове от живота на баща ми, прекарани в кома в болницата, бяха безкрайни за мен, сякаш отминаваха дни, месеци, години, в очакване на развръзката, която никога не дойде. Дойде само смъртта, и то само след броени часове, смъртта, която никога не приемаме като развръзка! (още…)
Тази публикация е разглеждана 4339 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
Седя си на албанското кафене в Охрид, при Б. Дашмир, така си пише и на салфетките. Пия едно толкова хубаво капучино, че чак не е за вярване, че се намирам в сърцевината на Балканите, а не някъде в Италия.
Около мен прехвърчат велосипеди, минават съботно мъже и жени с покупки в типичните вездесъщи прозрачни найлонови пликчета, обхваща ме яка носталгия по грубите пазарски мрежи на късния социализъм (и виждам едно малко момче с такава пазарска мрежа с два пакета дамски превръзки от социалистическото време, ужасни бяха, нали, сестри мои, изпратено вероятно от мама, как си ги въртеше около ръката и хвърли на пейката, докато си говореше с приятелите пред блока, а мама може би го е чакала…). (още…)
Тази публикация е разглеждана 4158 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
На Стани
Дара.
Не можех да повярвам, че е истина. Случи се точно така, както си го мечтаех. Вървях по кея, вечерния бриз си играеше с белите ми панталони, стисках чантата със скачащите делфини през рамо си мислех дали баща ми не ме мисли за луда, че в този късен час ще ме вземе яхтата на мечтите ми. Да, беше си истинско чудо, че бях тук, но ме на пристанището, с дъщеря ми, плавниците, шнорхела, плувки за малката ми, пици за екипажа, плодове за дамите и разбира се, новия червен бански, красив, ярък и зашеметяващо червен на хубавия ми загар.
И точно тогава видях светлините на мачтата, как се приближават иззад носа на фара, потърках очи, дори си сложих ръката като козирка над очите, за да не бъркам светлините на мачтата от светлините на пристанището… Да, това беше тя. Яхтата като красива бяла чайка завиваше покрай фара и безшумно се приближаваше към мен и мечтите ми.
Видяха ме и тръгнаха да акостират точно към мен. (още…)
Тази публикация е разглеждана 4050 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
“Не мога повече…”, каза тя мислено и беше готова да захвърли скръбта като пуловер, който те сгорещява прекомерно. Сълзите лениво се плъзгаха по изопнатата кожа на лицето й и се свличаха по врата й като изтощени алпинисти след уморително катерене. Изгарящите клепачи ту се спускаха, подути и отпуснати, ту се вдигаха и оставяха оголени и безпомощни искрящите от влага очи.
Някога един възрастен човек й бе казал: “Да отхвърлят обичта ти, е като да прекарат бръснач през окото ти.” При всяко тежко притваряне, при всяко мълчаливо отваряне студа на света нахлуваше през порязаните й очи като през разтворена посред буря врата.
“Не мога повече да нося тази скръб, не мога…”
(още…)
Тази публикация е разглеждана 4230 пъти.
Loading ...
Уведомете ни за тази публикация или коментарите
(2 votes, average: 4,50 out of 5)
Loading ...