Писани слова

Памет

Ако помнех как се целува,
ако можех все тъй да прегръщам,
ако знаех как се вълнува
сърцето, когато се връщаш…
Ако помнех какво беше сладост,
ако можех без страх да докосвам,
ако знаех да плача от радост
и тъгата си как да прахосвам…
Ако помнех защо ли те чакам…
За да те върна какво да направя?
Ако помнех кога си отиде,
можех някак си да те забравя…

2007

Дали?

Дали не беше сън необичаен?
Дали не беше авторска творба?
Или пък беше заговор потаен
това, което двама ни събра?
Дали не бяха приказни декори?
Дали не бе случайността:
че двама истински актьори
играят във пиесата?
Дали не беше тръпката в сърцето
ефект от много кофеин?
Или бе чувството, което
ни беше дадено да споделим?
Дали не бе човешка грешка
пожарът в нашите тела?
Режисьорска забележка?
Или вселенска веселба?
Дали днес има оцелели
след този романтичен филм?
Или от болка онемели
опитваме да си простим…

2007

Безпокойство

Думите, които скитат будни,
в ума ми, упоен от рутина,
за казване изглеждат трудни.
Не искам да ги помня сутринта.
Но с тях и сънища се скитат
прогаряйки сърцето ми
и искат отговори, питат
колко тъй ще издържи?
Целувам чужди устни жадно
в мъглата синя на съня,
а сутрин искам да открадна
още миг от сладостта.
Но вместо туй очите сухи
отново втренчват се в деня
и чувам думите си кухи,
прикрили в пазвата съня.
Думите, които скитат будни,
в ума ми, упоен от рутина,
за казване изглеждат трудни.
Не искам да ги помня сутринта.
Но с тях и сънища се скитат
прогаряйки сърцето ми
и искат отговори, питат
колко тъй ще издържи?
Целувам чужди устни жадно
в мъглата синя на съня,
а сутрин искам да открадна
още миг от сладостта.
Но вместо туй очите сухи
отново втренчват се в деня
и чувам думите си кухи,
прикрили в пазвата съня.

2008

Все по-рядко оставам до теб

Все по-рядко говоря
на онзи вълшебен език.
Забравям дори да отворя
на похлопал в душата ми миг.
Писмата ми, къси и бързи,
съвсем не приличат на стих.
Ръката ми вече не търси
онзи жадуван жених.
Вече отдавна не скитам
в далечни мечтани земи –
решавам и просто отлитам
за няколко сбъднати дни.
Ръцете ми твърдо обичат
раменете на моя любим,
а римите нямо се стичат
наум, когато мълчим.
И когато неканени гости –
чувствата – идват с дъжда,
търся с какво да залостя
и как да прогоня страстта.
Страх. Ако дойде потопа,
ако лумне пожарът у мен,
ако страстта ме докопа,
ще попадна на думите в плен.
Ще се мятам във треска от чувства,
ще крещя и ще вия от жал,
ще потъна в най-тъмните блудства,
от сълзи ще наметна воал.
Ще бълнувам вълшебните думи
на онзи забравен език,
още останал в ума ми,
избликнал в внезапен светлик.
Ще крещя и ще моля в полуда
да се върне в душата страстта,
да разпали в очите ми лудо
онази чувствена жарка жена.
Да се върне у мене Моргана,
разпиляла искрящи коси,
да се втурна отново вживяна
в мойте момински мечти.
Да бъда разголена дива
поела със боси нозе,
решена, додето е жива,
пред нищо от страх да не спре.

2008

Живот без остатък

Поглеждам напред и поемам нататък.
Пред мен е светът, а денят ми е кратък.
Вдъхвам дълбоко – въздухът хрупка.
Просторът разгърден, сърцето ми тупка.
Страстта се надига и аз я прегръщам.
Тя ме напада и аз и отвръщам:
- Тръгвай с менe! Денят ми е кратък!
От днес ще живея живот без остатък!

2009

Самотна вечер

И ето –
на стар съдия
със перуката бяла
на половината път
луната е спряла.
Спряла и гледа
как старото слънце
отсреща по кривата
стълбичка
слиза;
и как подир него
между два сиви блока
денят крадешком се изниза.

И ето –
и мене във тази картина –
като мъничка, ярка, сгрешена
чертица,
като падащо клонче
в преднощното синьо
от гнездото разбито на някоя птица.

По моите спънати, бързащи крачки,
по рамото голо, изопнато леко,
по парфюма, който забравям навсякъде,
по очите пияни и впити далеко
ще познае всеки един минувач,
който след работа бърза към къщи
или се скита в преднощния здрач,
ще познае, че идвам при теб.
Ще познае.

И ето –
аз спирам пред теб
оплетена цяла
в къдриците бели
на лунната вечер
и всичките думи
едва премълчала
притисвам се леко
до тебе…
…Но зная, че тебе те няма,
че ти си
декор от една забранена пиеса,
ред от любовно писмо, на което
изпращача е сбъркал адреса.

И някак
във миг се скова пейзажа:
луната –
със бяла съдийска перука,
един минувач –
впил поглед в паважа
и ти –
нечул думите, дето
исках да кажа.

И ето –
самичка пред тази картина
седя аз на пода, окрала съня си
и в преднощното нейно
рисувано синьо
напразно,
напразно
аз търся дома си.

1999

Тази публикация е разглеждана 2339 пъти.