Warning: Creating default object from empty value in /home/ampibg/public_html/sub_dom/words/wp-content/plugins/view_counter/view_counter.php on line 52
 Писани слова » Владетелят на скръбта – Ана Вълева
уеб-дизайн и програмиране

Писани слова

Ако искаш да забогатееш от писане, пиши неща, които се харесват на онези хора, които си мърдат устните, когато четат наум.

Дон Маркис, американски поет

26.10.2009

Владетелят на скръбта – Ана Вълева

Filed under: Проза, Публикации — Александра @ 17:20

“Не мога повече…”, каза тя мислено и беше готова да захвърли скръбта като пуловер, който те сгорещява прекомерно. Сълзите лениво се плъзгаха по изопнатата кожа на лицето й и се свличаха по врата й като изтощени алпинисти след уморително катерене. Изгарящите клепачи ту се спускаха, подути и отпуснати, ту се вдигаха и оставяха оголени и безпомощни искрящите от влага очи.
Някога един възрастен човек й бе казал:  “Да отхвърлят обичта ти, е като да прекарат бръснач през окото ти.” При всяко тежко притваряне, при всяко мълчаливо отваряне студа на света нахлуваше през порязаните й очи като през разтворена посред буря врата.
“Не мога повече да нося тази скръб, не мога…”

Очите й се притвориха и оставиха душата й назавет вътре, в тишината на занемялото съзнание.
“Колко още има? Кога ще спре? Ако можеше човек да вземе чуждата болка и да я изстрада като своя… ако можеше да си я поделим… аз и ти… би било по-леко… би било по-малко… аз и… ти…”
Стори й се, че започна да потъва, все надолу, надолу… Приличаше на летене. Меко падане. Като леко дишане. В гърдите й се намотаваше едно кълбо от искряща скръб, от изтеглени в нишки сълзи, от мисли, изречени и неизречени. И то натежаваше, притискаше сърцето й, дробовете, смазваше я отвътре. Но не падаше по-бързо. Сякаш хиляди невидими ръце забавяха падането й. О, само веднъж да удареше дъното! Само веднъж да знаеше, че по-надолу няма! Едно внезапно свистящо падане, с унищожителен удар в дъното – това е по-добре. Така, макар и полумъртъв, знаеш – по-надолу няма. И един ден, когато счупеното зарасне, когато разкъсванията се съберат в кръпки по кожата, ще станеш и ще тръгнеш нагоре.
Но това падане – леко и унесно – като люлеене. Толкова бавно, че болката ти става сродна, приятна и привикваш към нея. Кълбото се намотава неусетно и нараства, натежава, нишките се втвърдяват като метал и те притисват към дъното. Без да се разбрал, че по-надолу няма.
През клепачите й нахлу синкаво сияние, просмука се и запристъпва към свитата й на кълбо душа. Тя отвори очи, за да го помоли на напусне, но вместо това пред себе си откри изящната фигура на мъж с превити рамене. Като поставен на мизансцен миг след вдигането на завесата. Застинал в зелено кресло с ръце отпуснати в скута и поглед откъснат от тялото, от предметите и от мислите. Поглед, отишъл далеч, блуждаещ в неизбродното пространство на водата запълваща всичко наоколо.
Тя помръдна и видя трептящи вълни да пренасят движението й. Тя се опита да ги извика, за да ги спре, но те само погледнаха през рамо и потупаха мъжа в креслото по лакътя. Погледът му се върна по спешност и се изправи пред нея. Колко много сълзи. Поглед, изпреден от жалост и безмерно съчувствие.
Мъжът се надигна и застана до погледа си.
- Защо си дошла? –
- Не съм идвала…
- Но си тук
- Не знам как стигнах до тук
- Всички така казват
- Аз не знам… наистина…
- Всеки ден казвате не мога да нося повече тази скръб и после питате
- Простете… не разбирам… просто ми е много мъчно за един човек
- Всички така казват
- Аз… аз наистина тъгувам за един човек… какво нередно има…
- Да. И аз това казах.
- Но… Господине, не всички тъгуват за хора… Ето, аз познавам една жена, която скърби защото е много бедна. Познавам един мъж, който скърби, защото няма крака…
- Нима те не скърбят за един човек? За себе си?
- О! Не ми харесва чувството ви за хумор.
- А защо си тук?
- Не е нарочно. Как да си тръгна?
- Както дойде. Това е дъното. Остави я и тръгвай.
- Моля? Да оставя какво?
- Как какво? Нали за това дойде?
- Извинете, попаднах тук случайно…
- Няма случайни неща.
- Да, това съм го чувала. Съжалявам. Все пак не знам как съм стигнала до тук.
- Нима вече си забравила? Снощи излезе от неговата стая, онемяла от скръб. Безпомощна… беше спряла да умоляваш вселената да не ти отнема това същество… Но тя го отведе. И тогава…
- Спри! Какво ми говориш!? Защо ме връщаш?! Знаеш ли какво е да страдаш за някой, който си изгубил?…
- Знам. Затова съм тук.
- Тогава как си позволяваш…
- Нали ме попита как стигна до тук?
- Да.
- И аз ти припомних.
- Не разбирам
- Да. Затова просто я остави и си тръгни. Досега си го правила толкова пъти и не си опитвала да разбереш. Защо ти е да разбираш сега?
- Да оставя какво?
- Скръбта, разбира се.
- Скръбта?
- Да – ти каза, че не можеш да я носиш повече.
- И какво от това?
Мъжът се усмихна леко, само с ъгълчетата на устата и тогава тя забеляза, че той плаче. Малки капки по-бистра вода избликваха като перли и се сливаха с всичко наоколо.
- Когато някой някъде на света каже, че не може да понесе повече болка, тя идва при мен. Всеки има определено количество мъка, която да пренесе през земята. И когато някой се откаже от своя товар, тя остава захвърлена някъде в някой град или местност. Тя не може да бъде просто оставена. Трябва някой да я пренесе. Но хората са слаби, много по-слаби от преди и вече не могат да носят болката един на друг, така че да не се изморяват. За това се иска много сила и доброта. И понеже мъката не може да бъде просто захвърлена, тя идва при мен.
- Как така идва при теб?
- Когато някой не може да понесе повече, казвайки думите, той ми я изпраща.
- И ти я пазиш тук? До следващия път?
- Не. Аз я изстрадвам заради него.
- Ти?
- Аз съм господарят на скръбта. Това е долината на скръбта. Дъното, както му казваш ти.
- Защо? Защо ти носиш товара на мъката?
- Няма кой друг. Ти би ли го поносила заради мен?
- Защо аз? – отдръпна се крачка назад тя и вълничките се затичаха към мъжа.
- Ето, виждаш ли? Никой не иска да носи скръбта на другия. А представи си да носи скръбта на всички човеци. Затова аз.
Тя се сконфузи от страха си и се приближи отново. Това накара човека да се усмихне отново сред мехурчетата по-бистра вода.
- Аз наистина… просто…
Мълчанието на мъжа, леката му усмивка, блестящите перлени капчици. “Коя съм аз? Капка по-бистра вода в очите на един плачещ мъж. Защо съм тук? За да оставя още една мокра следа във водата. Незабележима.”
- Мога ли за миг да понося твоята болка? – чу тя гласът си да пита и остави студената тръпка да обтегне вените й.
- Ти бе готова да се откажеш от камъчето. А сега искаш да повдигнеш планината.
- Така е по-лесно. После камъчетата ще са перца, а камарите – птички.
Мъжът остави погледа си да се доближи до нея. После го повика обратно.
- Само за миг. – той й подаде ръка и я покани да седне на зеленото кресло.
До него една ракла от тъмно дърво бе разтворила обятията си и бе поела в тях купчина сияйни перли. От време на време още една перла изникваше сякаш от нищото, после още една и друга, трета.
- Това са изстраданите мъки. Това остава, когато болката свърши. Безценно съкровище. Така изглежда заслуженото щастие. – ниският му глас ставаше все по-нисък, далечен и тя едва дочу това потъвайки в удобното кресло.
Умът й започна да се замъглява. Сякаш хиляди ридаещи мисли една през друга нахлуха и затропаха по пода. Хвърлиха се на земята. Започнаха да се молят. Вайкаха се. Пищяха, обезумели от ужас. Блъскаха се в стените, агонизиращи от отчаяние. Седнали на перваза люлееха крака, унесени, миг преди да се хвърлят сред уличното движение. Плачеха тихо, свити в тоалетната. Умоляваха за милост, след присъда. Търсеха наказание за вината вътре в себе си. Викаха бог, вселената, майките си. Търсеха изход в налудни фантазии. Мисли. Хор от безнадеждни гласове. Асинхронен речитатив на актьори, които никога не са играли заедно, които никога не са репетирали и дори не са знаели, че пиесата не е моно спектакъл.
Съзнанието й се разтегли като детски надуваем замък, в който са влезли прекомерно много деца. То се закле, че ще се пръсне, ако само още някой… само още някой…
И гласовете се запровикваха.
Не мога повече. Не издържам. Умирам. Не съм в състояние да понеса повече болка. Не мога. Не. Разкъсван съм от скръб. Загивам. Давя се в мъка. Не мога повече. Това страдание ме разяжда. Не мога. Смили се. Не. Не. НЕ!
И горчивината хлътна в сърцето й. Обтегна го до пръсване. Насити го изцяло. “НЕ. Не мога.” Помисли и тя. “Тази скръб някога ще си отиде ли? Колко още има? Кога ще спре? Коя съм аз? Викаща за помощ сред викащите за помощ. Не. Идващ на помощ, когато някой вика. Защо съм тук? За да взема чуждата болка и да я изстрадам като своя… Ела, можем да си я поделим… аз и ти… би било по-леко… би било по-малко… аз и… ти…” За миг всичко спря и застина. После от очите й изпод подпухналите клепачи една капка по-бистра вода се отскубна. И още една. Мъглата от болка и тъга се сгъсти в плътна дреха около нея. Пропи цялото й същество. Слялата се в едно мъка се завихри и заискри като мъглявина. Сред която се раждат звезди.
Две студени ръце я уловиха и я вдигнаха от креслото. Пред нея стоеше мъжа и погледа му.
- Сега знаеш какво правя. Остави я и си тръгвай.
Тя разтвори широко порязаните си очи. Остави синкавия светлик на водата да облее душата й.
- Не. – каза тя и с един сигурен плясък с крака се оттласна нагоре.
Стаята. И тишината. Студът. Всичко беше там, когато парещите й клепачи се повдигнаха.
Тя разтвори шепата си и погледна вътре.
Една перла.

Тази публикация е разглеждана 3103 пъти.

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (2 votes, average: 4,50 out of 5)
Loading ... Loading ...

! Уведомете ни за тази публикация или коментарите



Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация. TrackBack URL

Вашият коментар