Писани слова

На Стани
Дара.

Не можех да повярвам, че е истина. Случи се точно така, както си го мечтаех. Вървях по кея, вечерния бриз си играеше с белите ми панталони, стисках чантата със скачащите делфини през рамо си мислех дали баща ми не ме мисли за луда, че в този късен час ще ме вземе яхтата на мечтите ми. Да, беше си истинско чудо, че бях тук, но ме на пристанището, с дъщеря ми, плавниците, шнорхела, плувки за малката ми, пици за екипажа, плодове за дамите и разбира се, новия червен бански, красив, ярък и зашеметяващо червен на хубавия ми загар.
И точно тогава видях светлините на мачтата, как се приближават иззад носа на фара, потърках очи, дори си сложих ръката като козирка над очите, за да не бъркам светлините на мачтата от светлините на пристанището… Да, това беше тя. Яхтата като красива бяла чайка завиваше покрай фара и безшумно се приближаваше към мен и мечтите ми.
Видяха ме и тръгнаха да акостират точно към мен.

Капитана

Направих добро време, от Варна до Несебър за 6 часа. Щяхме да вземем нови пасажери. Тази компания ми стана интересна. Обикновено не им обръщам много внимание на пасажерите, те са дошли да се забавляват, аз си гледам работата. Всичко съм видял по тези яхти. Повечето идват да преживеят нещо по-така, богати мъже водят мацки да ги впечатлят, понякога правят снимки за списания, сцени за порнофилми, гей партита и какво ли не. Яхтата е особено място, суша в морето, носи обещания за нещо необикновено, знам ли. Но компанията ни печели добре, търсене има.
Някои клиенти се интересуват от плаването и ветроходството, задават по един-два въпроса, оглеждат уредите, информират се учтиво от време на време с колко възела се движим и после се изтягат на палубата с чаша в ръка. Пали се барбекюто, и си става една нормална софра, както и на сушата, само че ако има силна вълна или силно време, не им се яде, защото им става лошо. Но като се върнем на брега или на тихо море пак си пада голямо ядене и пиене, свалки с мацките, разпределение по каютите… ако не клати много де.
Някои ги хваща здраво морската болест, някои не. Хора всякакви. Някои повръщат яко по палубата, та после мием, аз или помощника ми, някои успяват наистина да нахранят рибите и да се наведат над рейлинга. Харесва ми, като виждам, че мислят за това, че после някой ще мие… Уважават труда ни демек.

Дара

За хората на яхтата нямаше нищо толкова необикновено в моето качване от Несебър. Те си бяха на яхтата, и аз се присъединявах към тях. Нищо кой знае какво, прекрачваш символично границата на сушата и водата, и си на ничия територия – яхтата. Тя свързва сушата с морето, и е между два свята – и всичко, което се случва на нея, носи особена прелест и яркост. Качвах се на яхта след 10 години живот на сушата… Тогава открих какво значи абсолютната волност и свобода…Какво ли щях да изживея сега?

Капитана

Само я зърнах с половин око, докато акостирахме, помощникът ми е добър, но аз отговарям за яхтата, а тя си беше чисто нова, с етикетите по нея, девица, направо от завода, моя си беше за първото плаване! Идваше ми да я си я погалвам от време на време, хубавия лъскав рейлинг, бялата й снага, чисто белите платна, нежно сребристо матовите мачти. И ето, виждам аз едни бели панталони се ветреят на кея, та ми бяха хубав ориентир за акостирането, и това била нашата пасажерка. Добре ще е да има и други дрехи, помислих си, белите панталони отиваха на яхтата, но да сте видели моряк на борда с бели панталони? Само парадна униформа, за празниците! И по рекламните проспекти за яхти!

Дара

Скочихме от пристана в яхтата, две ръце поеха дъщеря ми и багажите, мен ме прегърна вътрешността на яхтата. Слагаше се маса за вечеря, нормален яхтен живот… Аз бях още в чудото. Че съм тук. Дъщеря ми си намери приятелката и аз бях сама с преживяването си… И тогава го видях. Видях един гръб с широки рамене, късо по момчешки подстригана коса, и гърба изчезна нагоре към палубата.
Случвало ли ви се е да общувате с гръб? А да се влюбите в гръб? Е, за мен си беше привличане от пръв гръб.

Капитана

Отблъснахме от Несебър към устието на Ропотамо на нощно плаване. Обичам нощните курсове. Луната успокоява морето, но вятъра си е постоянен. Времето рядко се променя през нощта. Карах си на подветрения рул, а новопристигналата се беше завила с одеяло пред другия рул и си бъбреше с една от дамите. Хареса ми така да слушам тембъра на гласовете им, топли женски гласове, нейния по-мек , другия по-рязък. От време на време до мен долиташе някоя откъслечна дума като ласка. Всъщност как галят гласовете? Аз го усещам като полъх на вятър по челото.

Дара

Минавахме Бургаския залив, в дъното беше родния ми град, никога не го бях виждала под такъв ъгъл, точно пред мен като на длан. Капитана си стоеше до нас облян от лунната светлина. Движенията му към руля бяха почти неуловими, яхтата се движеше толкова плавно и тихо, та ми се струваше, че не помръдваме. Колко нежност имаше в начина, по който държеше руля и направляваше нашата красавица, яхтата.

Капитана

Един по един заспаха всички, изпратих и помощника ми да спи. Пристигнах по изгрев слънце на устието на Ропотамо и го събудих да хвърлим котва. Всички спяха разхвърляни по кабините, каюткомпанията, палубата – и за мен се намери място на кърмата. Усмихнах се на слънцето и се гушнах в спалния чувал, дето му викам на майтам все, че е двоен. При желание винаги мога да гушна някой, дъщеря ми или жена ми, е, помощника ми само в краен случай, ако трябва да го спася от измръзване евентуално…

Дара

Събудих се, бях забравила къде съм, спях в каютата на носа, до мен бяха други две момичета. Някъде през нощта си легнах, преди да ми стане лошо от клатенето май… Но сега бяхме пуснали котва точно срещу устието на Ропотамо, слънцето беше ослепително и морето ме чакаше. Потърсих малката ми, хайде и двете с банските, плувки, плавници – и в морето!

Капитана

Събудих се, всички бяха на палубата и не можех да спя от глъчката. Реших да пробвам в някоя от каютите да си доспя. И тогава я видях, беше с една хубава червена усмивка, всъщност с един хубав цял червен бански, може би от това че бях недоспал я виждах цялата червена, тя се усмихваше в червено и ми казваше нещо, което не чувах. Червеното май ми действаше със заглушаващ ефект. После я чух, предлагаше ми да спя в каютата на децата. Обаче след това червено вече не ми се спеше, повъртях се в каютата и се качих на палубата.

Дара

Много си беше хубаво с новия ми бански, хем ми даваше сигурност, че дори и някоя голяма медуза да ме погали, съм защитена на корема… Гмурках се дълго, скачах с малките и се радвах, радвах на свободата, слънцето и яхтата, красавица! Обиколих камъните по плитчините и видях заргани, малки змиорчести рибки, ммм много са вкусни, но колко бяха красиви! А едни красиви златисти попчета ми дефилираха пред очите, лихнус май бяха, а пък те колко са вкусни! Май бях огладняла…

Капитана

Слизах надолу към компютъра на яхтата в каюткомпанията и ми се мерна пак нещо червено. Ей помислих, си май наистина не съм си доспал, само червено ми се привиждаше. Всъщност мернах пак този бански, но сега тя го събличаше в кабината под носа и вратата беше полуотворена. Защо я беше оставила отворена, вратата? Мярнах я толкова за малко, гола в гръб, толкова голи жени съм виждал, още една, какво толкова…

Дара

Събличах си мокрия бански, скоро щяхме да тръгнем и ми се искаше да се облека по-топло като се движеше яхтата. В каюткомпанията нямаше никой. Всички бяха на палубата, набързо го свалих без дори да си направя труда да затворя вратата на кабината. На яхтата всички сме толкова близо един до друг, та ми се стори странна тази интимност, само със себе си за малко. Вмъкнах се в другите бански, извърнах се и видях неговия гръб нагоре по трапа. Дали ме беше видял?

Капитана

Тя се качи горе, сега беше с някакво червено яке и червена кърпа на главата. Олеле този червен цвят ми действаше. Я да си хвана аз руля. Стига с това червено.

Дара

Към обяд вдигнахме котва. Връщахме се към Варна. Чаках с нетърпение да вдигнем платната. Още в самото начало разбрах кои са местата ми на яхтата. Хареса ми да съм на носа, краката ми да се веят над морето, да ме духа вятъра и да летя и да цепя вълните. Но това до едно време. Най-хубавото място беше зад гърба на капитана, над него, хванала се за сребърния рейлинг над тентата. Нали вече го бях харесала този гръб, гледах го и ми беше спокойно и хубаво. Една блага усмивка усещах, че се е настанила на лицето ми и става все по-широка и все по-широка…

Капитана

Още карах на мотор, исках да излезем от залива и после да вдигнем платната, имахме попътен вятър от североизток. Не стига, че червеното не изчезна от палубата, но тя си върза банския на въжето на грота. Забелязах го когато тръгнахме да вдигаме платната.
Това червено вече ми идваше в повече. И как й е дошло на акъла да го върже точно на грота!

Дара

Ето дойде вълшебния момент, излязохме от залива и поехме курс на север към Варна. Беше време да вдигаме платната. Искаше ми се да се покатеря на мачтата от радост, да отпускам въжета, да въртя ръчката, да вземам участие в чудото! Но капитана даваше вече своите наставления, момчетата изпълняваха, аз се опиянявах само като ги гледах. И изведнъж се сетих: банския ми е на грота! Те вече отпускаха въжето, но аз бях като парализирана от размаха на това свещенодействие, вдигането на платната, и успях само плахо да кажа на гърба на капитана „Ако моя бански пречи там…”

Капитана

Вдигахме грота и банския затанцува към края на гика. Най-после щеше да ми изчезне от погледа, поне той. Не знам как беше вързан, но с излизането си грота просто го изтика в края на гика, той се отскубна от въжето, направи един последен пирует на вятъра, блестящо червен, за последно всичко стана червено пред очите ми, и морето си го взе. Край.

Дара

Беше като във филм. Капитана измънка нещо от рода „няма, няма” и в следващия момент банския ми летеше извън борда. Това беше прощалния му полет в краткото ни съжителство… Капитана и момчетата продължаваха да си опъват въжетата, сега вдигаха стаксела, аз седях като парализирана на пейката и не вярвах, просто не го вярвах, че този капитан, дето така нежно държеше руля и бдеше над нас, просто ми изхвърли банския като излишна вещ… Възможно ли беше, та той според мен беше един истински морски джентълмен…

Капитана

Е, покрай сухото гори и мокрото – след червения бански изхвърча и канджата, едно от момчетата се беше опитало да спаси банския все пак, резултата беше, че и канджата излетя. А аз дори не я бях и забелязал, толкова бях доволен че изчезна този дразнещ ме обект. Бях готов и нея да си я оставя на морето, но усетих, че стана някакво напрежение сред екипажа, та направих бързо един пълен поворот, свалихме платната и инструктирах всички да гледат за канджата…. и за банския де.

Дара

Десет чифта очи търсеха канджата и моя бански. Аз се взирах безутешно в блестящото безкрайно море. Някой като че ли извика „Ето го банския” но всичко беше само игра на слънцето върху вълните… Някой видя канджата, извадихме я, вдигнахме платната… Чувах всичко като насън, бях се сгушила в себе си и гледах морето, голямо, сребристо, могъщо, погълнало банските ми, представях си как вече рибки си играят покрай него… Гневна бях, много, на капитана. Нещо се случи, нещо моя бански го предизвика, това си беше. Но пак си ми беше мъчно…

Капитана

Поехме си пак по курса на север. Ех как беше тъжна Дара. Гледаше без да вижда нищо и никого, беше изчезнала червената й усмивка, ей сега да рукнат сълзите от очите й. Ех за един бански ли беше всичко. Не знам.

Дара

Как ми стана мъчно не мога да го опиша направо. Всъщност бях много разочарована от капитана. Толкова вече ми беше харесал, чак сега го разбрах. Усетих как съм била готова да го следвам, по всички морета и океани, да гледам просто неговия гръб, да разбирам само с поглед какво ми казва, къде да обера въжето и къде да отпусна… Е, моя капитан ме беше разочаровал. Плачеше ми се, повдигаше ми се от вълнението, хайде сега да видим как щеше да продължи това плаване.

Капитана

Лека полека червеното избледня. Дара си остана с червените дрехи и червената кърпа, но като че ли от нея вече не извираше червено, та не го виждах и не ми пречеше. Колко било лесно, изхвърча банския и ми мина червената мъгла… Направих си пак хубаво време до Варна, прехвърлихме се на другата яхта, една истинска гемия, но вярно другарче… Нищо, че е ветроход само на хартия… Другаде й е силата, на гемията. Но истината е, че бих я продал с удоволствие. Много гориво харчи, бръмчи яко и непрекъснато й се запушват тоалетните… И лайната се качват нагоре и преливат… Цял водопроводчик съм станал. Така сме ние истинските моряци – капитани, гмуркачи, катерачи, водопроводчици… А грижата за екипажа и тя е наша. Истината беше, че ми стана криво като гледах Дара толкова тъжна. Не беше като че ли само банския. Всъщност искаше ми се да я прегърна и да й кажа нещо мило. Сигурно щях да го направя, особено ако си пийнех малко. Не ми трябва смелост да прегърна жена, но нещо ме възпираше. Освен това не се занимавам с пасажерите по яхтите, по принцип. Това ми е работата, все пак. Всички очакват от мен да си гледам работата и да се грижа за тяхната сигурност. А не да прегръщам пасажери, дори и било то да ги успокоявам… Е понякога може някоя повече да ми хареса. Това си е една от екстрите на работата… Малко флирт с някоя от дамите… Оставих ги на пирса всички доволни от плаването и уморени, Дара беше все още малко отнесена, беше прегърнала детето си на палубата и му говореше нещо. Отидох си да спя у дома тази вечер и да прегърна и аз дъщеря си и жена си.

Дара

Изплавахме обратно целия път до Варна, този път на светло. Стана ми лошо, успях и два пъти да повърна, тайничко. Май никой не ме видя. Или поне така си мислех. Тъпо ми е, че повръщах и ме хвана морската болест, така ми се искаше да съм една истинска морска, с усмивка и никакъв страх от колебанията на вълните… Смеех се на себе си – разстроена от загубата на банския и от невниманието на капитана, разбутана от вълните, стоях на пирса на Варна, гледах града грейнал около нас и прегръщах детето си – колко бях щастлива всъщност! Капитана не се виждаше никъде, май и той, и аз имахме нужда да се възстановим от изпитанията на деня… Детето заспа в ръцете ми докато си говорехме под звездите на горната палуба, момчетата нежно я пренесоха през всички палуби на смени в каютата ни, а скоро и аз заспах под звездите. Приключението продължаваше.

Капитана

Пристигнах сутринта рано на гемията, бях спал добре, хубаво ми беше снощи вкъщи при моите жени. Вече бях готов за днешния ден. Планът беше да хвърлим котва при Паша Дере и хората да се гмуркат под яхтата и да се катерят по мачтата. И на мен щеше да ми е забавно. Като отидох на яхтата, потърсих Дара с очи, но я нямаше наоколо. Започнах да си проверявам уредите, маслото и всичко, както си му е редът… И изведнъж я видях – излизах от каюткомпанията и видях усмивката й. Е, всичко стана леко червено наоколо. Банския й беше някъде на дъното около устието на Ропотамо, но червения цвят си вървеше с нея. Май денят щеше наистина да е хубав.

Дара

Дойде Капитана и вдигнахме котва. Очите ни се срещнаха по някое време и аз разбрах, че се оглеждам с радост в тях. Много красиви морски очи, кога зелени, кога по-сини, магнетични и топли. Казваха ми: „Не се сърди за банския. Съжалявам. Радвам се, че си тук. Радваш ме да те виждам наоколо.” И така целия ден се оглеждах в очите му. Стана ми пак лошо. Толкова ми беше лошо от клатенето, че с радост се гмурках под яхтата. Е, той се гмуркаше с мен. Попивах думите му с насоките. После ми беше още по-зле от клатенето и реших по-добре да се кача на мачтата, отколкото да седя под слънцето и да се предавам на морската болест. Вдигнаха ме с лебедката почти до върха. Гледах го отгоре и от 10 метра виждах само очите му как ме стрелкат и галят. Да, вече ме галеше с очи. Отдолу се шегуваха, че там ще ме оставят до довечера. Помислих си, че ако капитана беше с мен, бих останала дълго дълго така привързана към мачтата… стига той да е близо до мен.

Капитана

Хвана я яко морската болест. Не й личеше много, качи се първа най-догоре на мачтата, е, вече знаех, че е смело момиче дори и с морска болест. Нещо в нея ме караше да я търся непрекъснато. Тя лежеше на кърмата, а на мен ми беше хубаво да седя само на сантиметри от нея и дъщеря й… Дали беше топлината й, топлите й очи и усмивка, топлите й форми…

Дара

Погледите ни вече съвсем уверено се търсеха, вземаха се и се разхождаха с увереност, че пак ще се срещнат. Хубаво ми беше, как се грижеше за мен, носеше ми лимон за гаденето, питаше ме пречи ли ми мотора…
Вечерта един по един заспаха около нас, кой на палубата или пейките, кой по каютите… Останахме няколко души да пушим наргиле и да си бъбрим. Той седеше срещу мен, вече знаех, огънят беше запален, и у двама ни.
Случвало ли ви се е да пожелаете нещо, което ви се струва наистина невъзможно, поне на пръв поглед! А е толкова хубаво, че дори не искате да ви се случи, за да е много хубаво да си мислите за него!

Капитана

Седяхме на палубата под тентата, моя помощник приготвяше и палеше наргиле след наргиле, пускаше ориенталска музика и нещо се заизвива към нея. Винаги съм го подозирал, че си пада по мъже, но тя нещо го запали с тая й любов към ориенталското май… Тя отново бе започнала да свети с оня червен цвят, който ме беше заслепил и раздразнил в началото. Вече бях сигурен, че я желая – да я галя, да я държа в ръцете си, да я любя цяла нощ. Четях в погледа й същото. Очите й вече ме обливаха с червено, и му се оставих най-после на този цвят на насладата… от предстоящото. Вече знаех, че ще се случи. Само не знаех кога.

Дара

Да, и двамата си мислехме за едно. Капитана ме желаеше и ме предизвика. Каза ми така както е в командировка мъжа ми, съвсем вероятно е да е с друга в момента… Всеки за каквото си мисли. Той искаше да е с мен, аз с него, и си мислехме сигурно и двамата за нашите партньори – какво значи един флирт, едно привличане към друг мъж, друга жена, за нашите настоящи връзки? Едно кратко подхранване на егото, мимолетно удоволствие, желание за близост и неговото следване? И след това?
Ако се появи желание за близост с друг мъж или друга жена, това край ли е на доверието, любовта, връзката? Аз преглъщах и прехвърлях отново отговори и възможности в главата си, а той продължаваше да разказва. Ако разберял, че жена му е била с друг, би го приел без драми – всеки има нужда от разнообразие… Но все пак би предпочел да не знае за това и разбира се, жена му да не променя отношението си към него… Брей какъв мъдър мъж. Все едно слушах моя любим.

Капитана

Май доста я шокирах с моите разбирания за брака. Когато за първи път разбрах, че жена ми е била с друг, не знаех дали да плача или да ги убия и двамата с голи ръце.
Оттогава минаха години. Оженихме се и двамата много млади, тя беше бременна, аз бях на седмото небе от щастие. Толкова бях влюбен… Тя беше най-хубавото момиче в махалата. Заведохме я в яхтклуба веднъж и тя остана. А момичетата по яхтите са много, много кът. Всички яхтсмени сме големи пичове, нали знаете. Морски вълци, а към жените истински кавалери. А тя си беше една от нас. И разбира се, всички бяхме влюбени в нея, тайно и явно. Обожавахме я и се надпреварвахме кой да й носи торбата с въоръжението, ако тя ни разрешеше да й го носим… А тя беше тайно влюбена в най-големия пич, моя шкотман. Непрекъснато висеше с нас по състезания и купони. И тогава, когато си мислех, че все ще си остана доброто другарче, моя шкотман замина за Америка. Как благодаря на промените, че го направиха възможно. Тя посърна и изчезна от яхтклуба. Върнах я обратно в яхтклуба и се грижех за нея с толкова много любов, че сърцето й ме прие. Знам, че не можеше да го забрави, но той беше далече, много далече. На два месеца път с килова яхта… И тя стана моя, моята жена. Бях като опиянен от щастие около година. Непрекъснато бях ухилен и си свирках. Това бяха най-тежките години на прехода. А аз летях. Опъвах платната до скъсване на вятъра и се носех по вълните на щастието. Не ми пукаше от нищо, бях най-силния на света с нейната любов всеки ден и всяка нощ….

Дара

Хареса ми как капитана говореше за жена си и детето си. С много нежност, топлина и гордост. Изведнъж разбрах защо ми харесва толкова. Той ме вълнуваше. Аз срещах отново някой, който развълнува сърцето ми. Това ме възхищаваше и плашеше едновременно.
Когато мъжа на живота ми – както си мислех – ме напусна за друга, щях да умра. Мислех си, че живота ми е свършил. Че сърцето ми е затворено завинаги. И тогава се появи той, весел и грижовен, много различен от всичките ми мъже досега. Правеше ми хляб. Скъсяваше ми панталоните. С него се спусках от всеки връх при всякакъв сняг. И сърцето ми се отвори отново. И като го погледнах с отворено сърце, видях до дъното на неговото. И ми хареса там. При него. И останах. Там съм.

Капитана

После след голямата любов ме завъртя живота и вече не се усмихвах толкова. Оставих за малко яхтите и пробвах различни неща – имах семейство и исках да стана богат и да нямат те никога грижи с парите. Мечтата на всеки истински мъж, да печели много пари… И някъде между моите безкрайни смени и работи усетих как любимата ми вече не ме посрещаше с най-хубавата си усмивка, често се карахме за дреболии, и започнах да стоя все по-малко вкъщи. Докато един ден разбрах, че ако не направя нещо ще стане много късно за нашата любов, ако вече и да не беше… И започнах да се прибирам по-рано, да се оглеждам повече в очите й, да ходим заедно на яхтите отново… нямаше я предишната любов, но отново бях щастлив и спокоен – имах моето пристанище у дома, което ме чакаше. Винаги.

Дара

Вече имах най-прекрасното семейство – съпруг и деца мечта. Къде остава сърцето, когато се завърти семейното колело на отговорности, закуски и вечери, първо зъбче и първи учебен ден, малки почти незабележими радости, дали ще забележи че имам нов шал или прическа?

Капитана

Ето, вече изпушихме всичкия тютюн от наргилето. Много много я предизвиках, тя вече си мислеше за какво ли не, прехвърли дори топката върху мен и помощника – да сме спели заедно, харесвали сме се. Кой знае. Ако ни беше предложила да сме тримата заедно, щях да откажа – исках я само за мен. Но тя вече беше отишла твърде далеч, а на мен ми се спеше. Започнаха да си разказват някакви странни свои преживявания. Е, мен не ми се слушаха истории. Исках да я прегърна и да се притисна в нея. Дори само така. Да чувствам топлината й. Но тя отиде да спи при детето си, а аз заспах на койката в каюткомпанията.

Дара

Наргилето ме омая, точно като преди много години в Истанбул – в едно кафене в Султан Ахмет. Тогава видях как тичам по облаците за ръка с любимия… Сега беше супер странно. Капитана имаше две глави вместо една и те бяха главите на мъжа, който ме напусна преди да се омъжим, а другата на мъжа ми. Обединяваше невъзможното – двамата мъже на моя живот, предишен и настоящен. Разтърках очи. Омаяния ми мозък се чудеше какво извинение да ми намери за това, че толкова ми харесваше Капитана. Как щях да му устоя, беше почти невъзможно. А как щеше да се случи, струваше ми се още по-невъзможно. Изведнъж нямаше никого срещу мен. Той си беше тръгнал.

Капитана

Събудих се от радостно предчувствие. Денят беше прекрасен, всичко беше наред в гемията, отидохме да се гмуркаме и да търсим котвата, дето я бяхме изгубили предния ден. Дара си подсвиркваше и ми носеше палачинка след палачинка. Издебна ме като нямаше хора около мен и ми каза с блеснали очи „Аз приемам твоето предложение”. Толкова съм бил ясен… Но нямаше нужда да ми го казва. Аз знаех. Накиснахме се от гмуркане, но не намерихме котвата, нямахме и бутилки с въздух… Въобще не ми пукаше за котвата. Бях в радостно очакване – знаех, че ще се случи. Нямах просто идея как щеше да стане. Само, че ще я държа в ръцете си, ще я галя, ще я целувам, ще я любя.

Дара

Най-после нямах морска болест. Усмихвах се от сутринта, гмурках се с децата, и бях в радостно очакване. Животът беше пълен с изненади и аз бърках до дъното в кошницата. Какво ли щеше да ми поднесе днес?

Капитана

Всъщност тогава, когато си мислех, че довечера ще я заведа на една друга яхта на пирса, далеч от погледите на всички, и ще извадя всичките си въжета и въоръжения (струваше ми се, че много й се иска да я вържа за мачтата, поне веднъж…), и ще я пия цяла вечер – тя си тръгна. Ей така, обадиха й се, сви си багажа за пет минути, грабна детето си и тръгна. Аз махнах с ръка и отидох да пазаря за барбекюто. Хубавата вечеря, хубавото пиене с приятна компания си е поне някакво утешение. Тя ми казваше нещо за довиждане, но всъщност й се искаше да ми се хвърли на врата. Вече разбирах всеки неин жест. Запалих колата и изчезнах да не я дразня повече…

Дара

Тръгвах си, с плавниците, детето, плувките, без червения бански и без ласките на капитана. Дълго дълго щях да ги сънувам, неполучените. Дали щях да ги получа от него или от някого другиго, не знам. Но знаех, че ще се случи.

Капитана

Как стана не знам. Тя се появи изведнъж отново на яхтата. Смела девойка, да. Аз вече се бях разсъхнал, като не я виждах, не виждах червеното около нея, не виждах усмивката й, нямаше я топлината й вечер – а на яхтата се разхождаха и други дами, и те топли, и те с бляскави очи… Но тя се появи и ми каза, че идва, за да ме види пак. За да кара с мен. Да бе, сигурно и за това. Няма да споря. Бих я взел за екипаж, да. Бърза, гледа ме в очите, разбира ме дори когато не разбира какво точно й казвам… И онази вечер преди да отидем да спим на брега на залива на Ропотамо започва тя да мачка една девойка. Прави й масаж де. И тогава видях пак тази страст в нея, която ме запали. Поисках си и аз един масаж. И си го получих. Тя ме мачкаше и натискаше и галеше с толкова много страст, че потънах някъде. Бях като на морското дъно в ръцете й. Натискаше всичките ми бутони на срастта и сладостта. Не исках да свършва. Тя ме питаше да продължава ли. ДААААА. Гали ме, рита ме, пляска ме, мачка ме, не исках да спира. Накрая ми седна на раменете и каза. Толкова. Засега.

Дара

Е, случи се. Случи се в друг ден, на друга яхта, аз имах вече друг бански. Само морето наоколо си беше все Черното и бяхме точно в залива, където потъна моя червен бански.. Капитана ме държа в ръцете си. Капитана ме галеше и целуваше. Капитана ми даде ласките си и цялата си любов през тази нощ под звездите. Бяхме на брега, на пясъка, само ние под звездите… и изведнъж…

Капитана

Да, беше сладка като любимия ми крем карамел. С леко тръпчивия вкус на карамелизираната захар. И докато я пиех сантиметър по сантиметър и се наслаждавах на хубавата лятна вечер в най-хубавия залив на Черно море и хвърлях едно око на мачтата на моята красавица яхтата… чух
- Ха ха ха колко весело е при вас, нещо много се смеете и реших да видя на какво се смеете.
Една от полуголите девойки с блестящи очи изскочи от храсталака пред нас. Е, моментът, най-меко казано, въобще не беше подходящ.

Дара

Да, малко рязък край на пътешествието в откриването на нежностите. След първоначалния шок се посмяхме още… и заспахме прегърнати. Толкова му бях благодарна за всички подаръци тази нощ. За нежността и любовта, която получих за една нощ от един съвършено непознат мъж. Сърцето ми беше отворено за любовта отново.
На сутринта той отново ме беше прегърнал. Боже колко отдавна не се бях събуждала прегърната от мъж. Колко беше хубаво.

Капитана

Сутринта я видях с нови очи. Виждах отново топлината й и като че ли усещах кожата й по тялото си още. Отидох да се скарам на помощника ми, защото бях сигурен, че той ни е изпратил девойката да ни провокира… но бях толкова доволен, че дори не успях да му се скарам… да живее. Аз се докосвах до нея цяла нощ… и бях получил всичко… почти…

Дара

Дойде време да се качваме. Обгърнах с поглед залива. И изведнъж дочух смях и глъч. Към мен тичаше девойката от среднощната ни среща и носеше нещо на пръчка. Нещо червено. Червено????

Капитана

Чувал съм много луди истории. Но тази вече ми дойде в повече, и се случваше пред очите ми и с мен. Банския на Дара, този омразния ми червен бански, от който започна всичко между нас, лежеше в краката ми, беше позагубил от цвета си, водорасли и пясък го бяха поразмазали, но грешка нямаше.

Дара

Взех си банския, поизмих го и си го сложих в найлонов плик. Гледах капитана и го галех с поглед. Денят е различен от нощта. Нощта беше взела нашата споделеност и ласки и ги беше захвърлила в залива, а оттам излезе… моя червен бански.
Оттам нататък всичко мина насън. Плавахме, не ми стана лошо, разгадавах само от очите му колко да вдигам платната, кога да обирам…
На пристанището ме чакаха съпруга ми и децата ми. Капитана ми подаде ръка като слизах от борда. Целунах мъжа ми пред него и целия екипаж. Откъде го намерих този кураж не знам. Обърнах се за последно към морето и той ми намигна, само за мен. Прекрачих в другия живот.

Капитана

И си остана при мен този бански. Като всички си тръгнаха, той остана на яхтата. Не можех да го хвърля. Закачих го на гика, там откъдето изхвърча. Вързах го обаче здраво. Сега цвета му е розов, не червен. Смятам да го хвърля пак в оня залив. Другото лято. Вече не ми пречи цвета му. А Дара… Не знам. Сега е зима.

София, 19.11.2008

Тази публикация е разглеждана 4050 пъти.