Warning: Creating default object from empty value in /home/ampibg/public_html/sub_dom/words/wp-content/plugins/view_counter/view_counter.php on line 52
 Писани слова » Благословията на момичетата с тъжните очи – Диана Карабинова
уеб-дизайн и програмиране

Писани слова

Съотношението между грамотност и неграмотност е постоянна величина, но в наше време неграмотните могат да четат.

Алберто Моравия

28.10.2009

Благословията на момичетата с тъжните очи – Диана Карабинова

Filed under: Проза, Публикации — Александра @ 10:43

Седя си на албанското кафене в Охрид, при Б. Дашмир, така си пише и на салфетките. Пия едно толкова хубаво капучино, че чак не е за вярване, че се намирам в сърцевината на Балканите, а не някъде в Италия.
Около мен прехвърчат велосипеди, минават съботно мъже и жени с покупки в типичните вездесъщи прозрачни найлонови пликчета, обхваща ме яка носталгия по грубите пазарски мрежи на късния социализъм (и виждам едно малко момче с такава пазарска мрежа с два пакета дамски превръзки от социалистическото време, ужасни бяха, нали, сестри мои, изпратено вероятно от мама, как си ги въртеше около ръката  и хвърли на пейката, докато си говореше с приятелите пред блока, а мама може би го е чакала…).
Вчера беше рождения ми ден, прекарах го като се изкачих до Калето в Скопие и видях отгоре река Вардар, позната ми досега от песните за стари велики български времена, видях тънките минарета на скопските джамии, видях  и каменния мост свързващ стария и новия град, символа на Скопие. Видях и живота си досега – мина като на филм пред мен, пъстър и забавен, нежен и многомаршрутен. Е, сега бях на спирка семейство и малки деца, видях отгоре майчинството като благодат и благодарих на съдбата за благосклонността й към мен.
Наслаждавах се на лежерната балканска събота в края на пазарната улица на Охрид. До мен двама възрастни мъже си говореха на албански, с белите плетените шапчици на добри мюсюлмани на главата. Успях да чуя само в едно изречение „Ал-Каида” и „битпазар”. Интересна комбинация.
Преди повече от осем години, преди да ме благослови съдбата със собствено семейство и деца, се оказах на обмяна на опит – както се казваше хубаво на соцжаргон – в Хонг Конг. Посетихме един център за подпомагане на домашни работнички. В Хонг Конг жилищните наеми са толкова високи, че за да се издържа едно семейство с дете, и двамата родители работят, а такова нещо като отпуск по майчинство/бащинство/бабинство, разбирай глезотии по европейски модел, няма.    Дете, чудесно, честито, но ако майката не се върне на работа след раждането, казва довиждане на досегашната си работа.
Запознахме се ние теоретично с проблемите на домашните работнички, които идват най-вече от Индонезия и Филипините. Проблемни зони – много, както за всяка мигрантска група по света на ниско платена работа. Запомних само, че социалните работници от Хонг Конг са се преборили да се регулира чрез закон, че не се разрешава жените да спят в една стая с децата, за които се грижат, ако децата са над определена възраст… И това, че има се полага поне по един почивен ден на две седмици…Е, все нормални неща за капиталистическия реализъм. Защо са напуснали семейство и родна среда? Причините за миграция са в по-голямата част от случаите толкова банални – заплащането на труда им в Хонг Конг им осигурява поради разликата в стандарта на живот  осигуряване на семействата им в родината, а на тях… знам ли. Всяка мигрантска история си е уникална, въпреки приликите на пръв поглед.
Последния ден преди да заминем от Хонг Конг беше неделя. Отидох да се разходя в май единствения истински парк в Хонг Конг, в малката континентална част Каулуун, която също принадлежи към Хонг Конг. (Е, разсеях заблудата си или незнанието, че територията на Хонг Конг е само един остров. Оказаха се и още доста острови към него, че и част от големия китайски континент. Така се учи то география, на место. Например как ще знам иначе къде е Кирибати и че жителите на тази за мен приказна държава например нямат нужда от виза за Макао?)
Разхождах се аз по скъпоценната зелена земя на Хонг Конг и наблюдавах как местните жители се движат като на забавен кадър, концентрирани и като че ли в някой друг свят си правят дали Тай Чи, дали Чи Гун, знам ли, непосветена съм в тези ритуали на азиатското обновление на тялото и душата. Аз си правя стойка на глава за смяна перспективата, но дали тогава вече можех да я правя? Ето още един начин да разделя живота си на глави, периоди, мога да измеря времето – преди и след да се науча да правя стойка на глава… Преди и след голямата любов… Преди и след да се родят децата ми…
В парка и една по-различна група привлече вниманието ми – на пръв поглед млади жени, които се движеха в компактни групи, които бяха сравнително шумни на фона на вглъбените китайци заети с техните си практики. На втори поглед не бяха толкова млади, нали азиатците си изглеждат по-млади по презумпция… Освен това не бяха и китайки. Смееха се дискретно, хапваха си някакви неща, седяха на малки групички като ученички от гимназията и ходеха съвсем бавно, като си личеше, че това за тях е усилие почти. Веднага ги разпознах – това бяха домашните работнички. Вече знаех от визитата ни при социалните работнички, че много от тях оставят собствените си деца при родителите си, за да могат да спечелят в Хонг Конг скромната си заплата, която почти цялата да изпратят у дома. Голяма част от тях имат опит с домашно и сексуално насилие от страна на работодателите, но малко се осмеляват да се оплачат от страх да не загубят работата си. Такъв е живота на емигранта – плащаме твърде висока цена за избора си да напуснем познатата среда, каквито и да са причините за това.
Загледана в плавните и изключително бавни движения на китайците, почти се сблъсках с някого, благодарение на другия избягнахме сблъсъка, но той – всъщност беше тя – буквално ме прегърна, за да не се изтреса върху една пейка. И двете бяхме доста шокирани, най вече от факта, че доста си приличахме. Всъщност тя си беше само с малко по-подчертани азиатски черти от моите (заради които в училище си бях спечелила прякора джапанката, демек японката,  а пък в института по тюркология във Виена минавах поне за уйгурка, ако не за истинска китайка).
След като премина първоначалния шок, се извиних на моята почти-двойничка. Бяхме като че ли наистина на едни години, и ако тя например беше моята истинска двойничка и си сменяхме дрехите… През главата ми бързо се завихри един сценарий а ла „Двойната Лотхен” или „Принцът и просякът”: Прибирам се от разходката с моите приятелки и колежки по съдба, семейството, за което работя,  ме чака за да излезе на вечеря, аз храня децата, голямото ми крещи неразбираеми за мен неща за китайски, жадно за някакъв вид внимание, майка си и баща си вижда само веднъж в седмицата в неделя и ако се приберат навреме някоя вечер. Бебето ме плюе защото не харесва храната, а майка му не може да го кърми защото е тръгнала веднага след раждането му на работа. Но аз с усмивка ги гушкам и се радвам, че все пак имам поне някакъв контакт с топло човешко тяло… Или няколко други подобни варианта по темата.
Добре, че все още са много малко хората, които четат мисли или виждат филмите в главата на другите. Ние сме всички в собствения си филм и често сме толкова залепнали в него, че трудно се включваме в общуването с другите неутрално. Моя филм беше, че преди да тръгна за Хонг Конг бях преживяла последното си голямо увлечение и първата си неуспешна бременност – и ето къде бях, в Хонг Конг, гледах жените от Индонезия и се вълнувах от това как прекарват почивния си ден… Много ми се искаше да осъществя поне някакъв контакт с тях. Видях  в ръцете на една фотоапарат и се сетих да ги попитам:
„Would you like me to take a picture of you?”
Смутиха се милите момичета, спогледаха се и приеха. Дигиталните фотоапарати току-що бяха навлезли на пазара и те имаха обикновен малък фотоапарат, дадоха ми го все още леко смутени. Гледах ги през обектива, казах им „cheese“, те се усмихнаха, снимка за всички там в родината, които си мислят какви ли не чудеса за тяхната съдба в богатия Хонг Конг, щракнах – и усмивката слезе от лицата им. Усмивка като за снимка. Помолих ги да се снимам с тях – срамежливо се съгласиха. И ето ме сред тях, до мен моята почти двойничка, приличаме си, само моята усмивка като че ли е различна. Кой знае, гледах после снимката и виждах как някаква тиха тъга е заляла както цялата снимка, така и моята усмивка.
Сбогувахме се учтиво, те се хванаха за ръце като ученички и тръгнаха покрай китайците все още застанали в причудливи пози из полянките. Щяха продължат по неделните улици на празното сити, покрай огромните лъскави небостъргачи – до следващия си почивен ден.
Изпратих ги с нежност и тъга – те тръгнаха по своя път и аз по моя. Пожелах си силно ако имам деца да имам време и възможност да им се радвам. Пожелах си по-благосклонна мигрантска съдба от тяхната.
Върнах се във Виена през Париж, минах под Триумфалната арка, качих се и на нея и обгърнах с поглед необятността на Париж и света. Успокои се мигрантската ми душа, светът е голям и спасение дебне отвсякъде!1  Прибрах се във Виена с голямата раница подаръци от Хонг Конг, Китай и Макао. Носех много чайове, подправки, дрехи… Любимия ми чай от хризантеми… И след два месеца разбрах и кой беше истинския ми подарък – бях бременна. Разбрах го пак на път, в автобуса от София за Виена, и се сетих за тъжните очи на домашните работнички от Хонг Конг. А може би ме бяха благословили? Като гледам дъщера си, прекрасна, нежна, с моите тъмни почти азиатски очи, понякога се сещам и за тях и им пращам една голяма благословия, да ги залее с радост и благодат.
Ставам от албанското кафе на Дашмир, майското обедно балканско слънце е силно, сега отивам нагоре към крепостта и църквата на Климент Охридски. Охридското езеро блести със същия блясък като водата на Южнокитайското море, оглеждам се дали няма да се появят отнякъде, момичетата с тъжните очи, улиците на стария град са пусти като неделните улици на Хонг Конг. Колко си приличат пустите улици по цял свят, мисля си и потеглям с радост и благодарност към новата година от живота си.

10.5.08 -  3.10.08 Охрид-София

1 както е казал моя сънародник и съратник по мигрантска съдба Илия Троянов като заглавие на едноименния си роман.

Тази публикация е разглеждана 2936 пъти.

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (No Ratings Yet)
Loading ... Loading ...

! Уведомете ни за тази публикация или коментарите



Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация. TrackBack URL

Вашият коментар