Писани слова

Не се сбогувах и този път.
Случилото се остана да виси между нас, незавършено, без край. Защото Tи си тръгна … просто ей така – като всички други преди, точно като него, като най-важният, като моят създател.
Баща ми си отиде, когато бях само на пет, получи удара в банята, аз извиках бърза помощ от съседите (защото тогава още нямахме телефон), после прекарах известно време при други съседи – стори ми се цяла вечност, чудех се защо ли не съм си у дома, защо майка ми е по цели дни в болницата, защо съседите нищо не ми казват. Чудех се и се ядосвах, че ме мислеха за малка. Последните часове от живота на баща ми, прекарани в кома в болницата, бяха безкрайни за мен, сякаш отминаваха дни, месеци, години, в очакване на развръзката, която никога не дойде. Дойде само смъртта, и то само след броени часове, смъртта, която никога не приемаме като развръзка!
Спомням си къщата ни, пълна с много хора, питах се какво ли правят всички те у нас, защо пак нищо не знам. Ах тези съседи, защо пак не бяха ми казали какво става? Едвам се промъквах между хора, познати и непознати, повечето жени, много от тях плачеха, бяха облечени в черно и говореха тихо помежду си. Въведоха ме в спалнята и едвам я познах. Къде бяха леглата, шкафовете? Кой беше преобразил всичко това? В средата на стаята седеше майка ми, цялата в черно и плачеше, очите й бяха толкова почервенели, че красивата й синева бе потънала някъде в безмерното, кожата й бе толкова бледа, изместила естествената й красива белота … Тя седеше до него, опънат като струна, безмълвен, но красив и спокоен, много красив и много спокоен. Ковчегът бе отрупан с цветя. Майка ми каза, че го виждам за последен път и да се сбогувам с него, аз стоях като опъната струна и безмълвна. Никой не можеше да ме накара да помръдна от мястото си, дори горчивите писъци на майка ми. Да, тяхната сила бе болезнена за мен, направо не ги чувах, не ги понасях дълго време след този ден, не ги понасям и до днес…
- Хайде, миличка, поне докосни тати за последен път. Никога повече няма да го видим!
Дума не обелвах, но в себе си страшно се бунтувах на това насилие. Не разбирах шанса, който майка ми най-естествено, според традицията ми предоставяше, за да се сбогувам с баща си. И досега помня колко ме вбесяваха приказките на разни там лелки, че трябва да отида до ковчега, че трябва за последно да видя и докосна тялото в него, за да не го забравя и други такива. Какви глупости дрънкаха всички тези хора? Да забравя собствения си баща? Луди ли бяха? Недоумявах как можеха да си мислят само такива неща! За мен бе ясно, че никога нямаше да го забравя, че винаги ще си спомням лицето му, че не беше нужно да се сбогувам с него, тогава…
Защото и той не бе го направил с мене, отиде си, просто ей така … И ме остави! Сама, с майка ми, със света! Не бе ли имал желание да остане още малко поне с мене? Времето, прекарано заедно бе толкова кратко, а аз нищо не помнех оттогава … Никога не си бях спомняла … Не можех да формулирам никакви въпроси и да ги изкрещя: “Защо ме напускаш? Толкова ли не заслужавам да останеш при мен? Какво направих, лошо дете ли съм? Кажи! Затова ли?” Не знаех скръб ли бе това или гняв, което се загнездваше бавно и упорито в телцето ми и което щеше да ме придружава до днес по отношение на мъжете, преминаващи в живота ми.
И така случилото се остана да виси между нас, незавършено цели 36 години, докато разбрах, че е дошъл най-сетне моментът да си вземем сбогом един с друг. Колко права е била майка ми, колко верни традицията и ритуалите. В противен случай корабът на живота се обременява с ненужни котви, които го теглят назад и не му позволяват да продължава пътя си напред, по своя собствен курс. Котвите в миналото – започнах да ги виждам и изхвърлям, една след друга, но колко тежки бяха само! Колко тежки!
Първият мъж! Появи се късничко, в университета. Толкова бях копняла за първата целувка, бях тръпнала за девствеността си. Появи се без романтика, съвсем внезапно, така както си и отиде. Нямаше време да разбера какво се случва и защо, да попитам дори. Така бе решил той, Първият – без нито една дума, а аз в продължение на година се измъчвах от мисълта какво и къде бях сгрешила. Толкова мимолетно ли е щастието отредено за мен?
Година след това срещнах също така ненадейно Голямата си, първата си любов и също така ненадейно се омъжих за него, както той пожела. Минаха година, две, живеехме все още заедно и не можех да повярвам, че все още сме заедно, по-точно, че все още не ме е напуснал. Изминаха още година, две и още, и още, престанах да се чудя, че още сме заедно, а се питах кой от двамата първи ще си отиде. Това чувство не ми даваше мира. Исках да съм аз, да съм силната и смелата, която ще направи тази стъпка. Не исках отново да ме изоставят – без нито една дума. Да, тази котва се оказа също много тежка! След 17 години и половина Съпругът каза само, че не желае повече да понася моето поведение (явно пак “лошо” поведение) и си тръгна. Този път формулирах въпроси, плачех и питах, но стената отсреща бе толкова висока и дебела, че не чувах отговорите, не виждах жестовете, не усещах чувствата. Дори когато му помогнах с колата да прекараме багажа му, каза само едно: “Чао.” И си отмина като пролетен дъжд от живота ми. Без сбогуване, без ритуали. Моята котва ме дърпаше упорито към морското дъно – цели две години, та и отгоре, но аз все някак си намирах сили да изплувам, отново и отново. “Толкова ли не заслужавам едно последно сбогом? Какво им става на тия хора?” – кънтеше в главата ми нощ след нощ.
След него се появи Германецът, като снежна ноемврийска буря, точно след рождения ми ден. Магията бе неустоима! Беше ми нужен само един час през обедната почивка, за да усетя, че бих последвала този мъж навсякъде. До края на света. Последваха мъчителни осем месеца на очакване, предполагане, чувстване, срещане, писане, на сигнали, от които сърцето ми потръпваше, а главата се страхуваше да разчете. Тогава настъпи часът на истината . “Въпреки че много те харесвам и от самото начало исках да спя с теб, по-добре да не го правя. Нали знаеш, че си падам и по мъже! Така ще ти спестя доста неща.”, каза той една вечер в неговата кола и си замина. Бе предложил да си останем приятели – е, за малко камуфлаж. Ни следа от него, нито от приятелството му. С какво не го заслужих за пореден път? Поне да бяхме се сбогували като големи, разумни хора … И сега вече почти година оттогава още не мога да си простя, че толкова дълго нося котвата и на тази бита карта.
До момента, в който се появи Ти, Непознатият! Ти се появи в нощта на празника и моментално ме отнесе със себе си. Две нощи, две незабравими нощи! Изпълнени с нежност, много нежност, доверие и откровение. Не вярвах на ушите си, не вярвах на очите си, не вярвах на сетивата си, че ми се случва подобно нещо! Но защо и ти си отиде по същия начин като всички останали? Защо?
Закара ме до вкъщи, каза, че цялата идна седмица ще пътуваш из страната; благодари ми също така за хубавата опера и за прекрасната последна нощ с мене и че си се чувствал така свободен и добре на следващия ден. След това ми пожела само лека нощ и си тръгна, без дори последна прегръдка, без дори последна целувка, без дори да ме погалиш по лицето, както го бе правил в продължение на часове ….? Толкова ли много се страхуваше, че ще се вкопча в тебе? Та нали аз напускам града ти съвсем скоро. Завинаги! В продължение на едно денонощие котвата ме дърпаше към дълбините на бурните ми чувства и бурята не утихваше. Щастието ме спохождаше за кратко. Не го ли заслужавах, не го ли исках или го прогонвах по някакъв необясним за мене начин? Или може би то по природа си беше мимолетно и като пеперуда прехвърчаше от цвят на цвят, от човек на човек, от мъж на жена, от жена на мъж и обратно …
Вече реших! Ще отида при магьосницата Алесандра да ми направи магия за сбогуване – с Тебе, с Германеца, със Съпруга, с Баща ми, с всички, оставили следа в живота ми.
София, май 2009 г.

Тази публикация е разглеждана 4339 пъти.

(1 votes, average: 5,00 out of 5)

 Loading ...