Писани слова

Един мъж ме пожела и ми подари вино. Изпих го и разбрах, че наистина ме желае. Виното беше червено, страстно, тръпчиво, с наситено рубинен цвят, с аромат на букет от горски плодове, обещаваше ласки, нежност и плам. Беше португалско, от място, което никога не бях виждала, от едни лозя, които растели по хълмове с каменисти почви, добити от разбити камъни специално за целта… Покрай тези хълмове минавала и същата река, която минава и през испанските лозя на областта Риоха… Това дали ми го беше казал същия този мъж, който и аз вече желаех?
Пиех виното бавно, поруменяха страните ми, гърдите ми щръкнаха в очакване на докосване, сърцето ми се отвори за нова любов, дали? След всички минали страсти, страхове и загуби?
Хайде да играем на асоциации, имаше една такава игра в нежното ми юношество, в зелените сладко-горчиви отминали години на най-невинната младост.
Ето, вече въобще не съм възмутително млада, по-скоро се улавям как дълбая тунели, вдигам мостове, слагам подземни кабели, оставям всякакви знаци, за да пазя живи тези спомени и да мога да ги извиквам винаги на среща, да ги галя, да се гмуркам в тях, да усещам как расте усмивката на лицето ми. А спомените, които не са от тези, предизвикващи усмивка, са ми особено скъпи, защото са мои и са възмутително, възмутително прекрасни, носят тази смелост и искреност и покъртителна наивност, ех ако може да бъде тя сега само на крачка от нас, да я помириша и погаля. Но младостта с покъртителната й смелост е временно състояние, тя не е добродетел, а преходен период. И любовта, изпитана в тези години, е особено сладка и горчива… А сърцето ни помни всички състояния на любовта – от ада до блаженството.
И хайде пак на асоциации. Моите любови са като пътешествия и най-голямата, най-истинската, солта на живота ми, е свързана с Испания. Но пък в Испания срещнах една друга любов, гледах я отстрани и блаженствах, докато главните действащи лица бяха на една друга планета.
С какво свързвате Испания? Огнено фламенко, рицаря на печалния образ и верния Санчо, Палма де Майорка, Барса, причудливите като че ли от друг свят сгради на Гауди, бране на портокали от източноевропейци, лудичкия и гениален Педро Алмодовар, непобедимата армада, Франко, гражданската война, Пикасо? Сиера Невада, баските, атентата в Мадрид?
Аз я свързвам с моя рицар, който ми се закле да бъде мой, само мой, който ми обеща да отидем заедно в Испания, а отиде с друга, донесе ми мидички от сувенирно магазинче и декоративни плочки с танцьорка на фламенко, торо, луна и слънце за банята, в която трябваше да се къпем заедно. Мидичките веднага ги скрих някъде, неразпечатани (как можеш да стъпиш върху мечтите си дори и вече да са останали в миналото?), плочките той собственоръчно ги зазида в моята кухня заедно със сянката на нашата любов. И аз оставих Испания някъде там, под плочките на кухнята си, в една напусната квартира, някъде зад една затворена врата на сърцето си. Тази моя Испания остана консервирана в най-страстния си вид – под бика и фламенкото остана и част от моето сърце.
Но ето и другата ми Испания. Тя започва с френския език, който никога няма да науча и с едно много, много горещо лято. Това беше лятото, което беше препълнило парижките морги с възрастни парижани, непонесли в залеза на живота си тази страстна
жега. Жегата като страст, зной, сласт. Едно от успокоенията ми за смъртта, когато
дойде този моя час да се сбогувам с приключението на живота си – момента на издиханието, на пресечната точка на битието и небитието, казват, бил като multiple orgasm. Дай боже всекиму и дай боже да имаме време и за такава смърт. Нали няма очевидци, вероятно това е една хубава история, за да не се плашим толкова от неизбежното. Смелост, приятели. Чувам как неуморимата Лайза Минели пее за мъртвата си приятелка “She was the happiest corpse / I have ever seen!“
В тази страстна и безмилостна жега аз смело учех френски език. Все пак бях в града на виното на курс по френски, една сбъдната мечта. Бях в Бордо, като цвета и виното, бях в града с легенди и история, и въпреки че учех френски много неуспешно (в група само с азиатци, говорят уж френски, а звучи като китайски и японски…), знаех си, че нещо ще се случи и това няма да бъде изкачването на стометровата дюна, която ти дава усещането, че си в пустинята.
Моята Испания вече беше затворена в някое чекмедже на неосъществените мечти. Знаех, че срещата ни ще се състои, но не знаех как. И то се случи, заради любовта. Този път аз не бях в главна роля, а в ролята на свидетел, такъв, който да потвърди после, че всичко се е случило, а не е било прах в очите и сън вълшебен.
Изживяваването беше като да си точно в окото на бурята: всичко около теб бучи, стихията е красива, разрушителна и безбрежна, влюбените не разбират още какво става, но стихията ги е поела във въртежа си – а аз не се учудвам, че съм жива!
Моята приятелка Боряна беше най-красивата и интересна жена на курсовете. Тя е като перла, красива и тайнствена отвън, а перлите в сърцето й са само за истинските ценители.
Оскар, испанеца с нетипичното испанско име, имаше магнетично присъствие. Той беше енолог, дошъл да учи френски, за да продава испанските вина във Франция. Беше от провинция Риоха, родината на известното вино. А ние се намирахме в Бордо, където всичко се въртеше около виното.
Нямаше нищо случайно в тяхното влюбване. Беше закономерно и просто, от раз. Още не разбирахме какво става, в един особено жежък следобед не можехме да намерим един адрес, въртяхме се в кръг около два часа в жегата на Бордо, пихме мента с лимон за успокоение (не случайно французите наричат този безалкохолен коктейл „diabolo“) и продължихме да се въртим, докато не дойде Оскар с неговото старо ръмжащо БМВ, да ни спаси от смърт пред вратите на рая – купон във великолепен апартамент в центъра на Бордо.
На купона сред кудкудякащи на френски азиатки, една италианка и една испанка, и двете млади и объркани, един млад също доста объркан японец, Оскар излъчваше суверенност, обещаваше забавления и имаше една особена мекота в погледа. А като започнеше да говори за вино, особено за това, което сам произвежда, говореше толкова страстно че ми потичаха лигите – за вино и любов.
И ето ни мен и Боряна на купона,  с Оскар – нашия спасител в ръжта,  пред нас е първия уикенд в Бордо с цялата му прелест. Пием някакво Бордо, разбира се, жегата подсилва ефекта от виното, Оскар следи Боряна с очи докато си говори с мен – май още не му е съвсем ясно, че вече е влюбен… Всъщност иска само нас да закара в къщи, но като един  джентълмен вече колата му е пълна с азиатки… и две българки.
На другия ден аз и Боряна  се покатерихме на най-високата пясъчна дюна в Европа, горе беше като в пустиня, още по-жежко. И на двете ни беше кристално ясно, че много сглупихме, като не приехме предложението на Оскар да отидем с него до Испания… Но той все пак ни заведе до Испания, само след няколко дена.
Ето, Испания все пак ме призова. Стана по най-неочаквания начин. Просто след занятията на китайски френски Оскар ни натовари на верното си ръмжащо БМВ и потеглихме за Испания.
След 3 часа бяхме в Сан Себастиан, столицата на свободолюбивите баски. Оскар ни показа едни скулптури на кея, които – по неговите думи по особен начин „докосвали” (стори ми се, че искаше да каже „целували”) въздуха… Оскар беше вече влюбен, но наистина още не го знаеше. Боряна също. Аз само го усещах отстрани и от смайване и красота и нежност получих силен главобол с повръщане. Вече бяхме на най-роматичното място на света – на най-северната точка на Испания, пред нас на мистични вълни се люлееше Атлантика и обливаше камъните с пяна и нежност, ние седяхме в най-романтичния ресторант на света, където баски девойки с бели престилки и нежни очи ни сервираха изискани блюда, избрани от Оскар. Спасиха ме точно те, с магическо хапче протов главобол. За да се наслаждавам на любовта.
Оскар поръча и виното, разбира се. Той и Боряна престанаха да говорят и да ядат. Виното беше прекрасно, те пиеха и мълчаха и се пиеха с очи, аз хапвах и пийвах и поддържах нещо като разговор, накрая си говорех сама на моя чудесен английски, все пак да поддържам илюзията за разговор на масата… Подавах репликите на Оскар и Боряна, и когато вече беше абсолютно безнадеждно, ги оставих да се гледат и се отдадох на хубавата гледка, виното и атлантическия бриз.
Чакаха ни 4 часа нощно пътуване обратно до Бордо. Боряна спеше упоена от вино и любов на задната седалка, а аз напълно трезва от сериозността на ситуацията – Оскар беше пил порядъчно – цяла нощ по време на пътуването му задавах сериозни въпроси от рода на „Кой ти е любимия поет? Каква музика обичаш да слушаш? Обичаш ли Лорка? Кога се влюби за първи път?”
Оскар ми отговаряше чинно, слушахме любимата му музика и летяхме в лятната нощ обратно към Бордо. Любовта ни беше докоснала, нас тримата, и летяхме на крилата й… Всеки по своему.

Бордо – Виена – София – Виена

Тази публикация е разглеждана 4032 пъти.

(1 votes, average: 5,00 out of 5)

 Loading ...