Warning: Creating default object from empty value in /home/ampibg/public_html/sub_dom/words/wp-content/plugins/view_counter/view_counter.php on line 52
 Писани слова » Стойността на монетите – Александрел
уеб-дизайн и програмиране

Писани слова

Трябваха ми 15 години, за да разбера, че нямам писателски талант, но вече не можех да се откажа, защото бях станал твърде прочут

Робърт Бенчли, американски писател

28.10.2009

Стойността на монетите – Александрел

Filed under: Проза, Публикации — Александра @ 11:06

Уличката между селските къщи беше нашата арена на приказките. Със съседското момиченце строяхме дворци, карахме се кой да бъде паж и кой кралица, шиехме дрехи от листа на черница, везахме копринени кърпи с игли направени от клонки, после се криехме от пирати и им устройвахме засади с камъчета-бомби, навити в празни пакети от цигари “Стюардеса”, които залагахме в дворовете близо до нашите. Неизменно обаче сключвахме примирие щом бабите ни викнеха за обяд, а после играта отново започваше. Невена, моята приятелка, обичаше да си фантазира и често смесваше реалността с желанията, или просто разказваше истории, които украсяваше както и се искаше да са се случили.
Един ден намерих на улицата метално левче, монетата се беше изтърколила между два камъка. Взех я сияеща и веднага се похвалих на Невена. На девет години можех да си купя с нея много неща. Тогава вафлите струваха по 9 стотинки, а дъвка “Идеал” можеше да се вземе за 5 стотинки от сладкарницата. Тя погледна монетата незаинтересовано и подхвана да разказва история от службата на баща си. Работел с някакви немци и докато ги развеждал из фабриката за захарни изделия някой ги почерпил с боза. Немците отпили заинтригувани от тази странна кафеникаво-шуплеста течност. И после един от тях направил изказване: “Какво е това! Бозата е промишлен отпадък.” Аз много се впечатлих от разказа и на обяд зададох веднага въпроса на дядо ми: “Какво значи промишлен отпадък?” Дядо ме погледна учудено и ме заразпитва по повод фразата. Разказах аз набързо как немците определили бозата като промишлен отпадък, което предизвика гнева на дядо ми и каза, че това не е вярно и че не трябва да взимам за чиста монета всичко, което чуя. След обяд изтърчах при моята приятелка и твърдо заявих, че бозата не е промишлен отпадък. В крайна сметка дядо ми беше по-голям авторитет от някакви си немци. Тя кимна разсеяно, сякаш този въпрос вече беше изгубил давност, и ме попита още ли пазя монетата, която бях намерила. Да, пазех я като голяма ценност. Тогава тя загрижено ме дръпна настрани и каза, че иска да ми покаже нещо. Любопитството ми нарасна. Извади от джоба на лятната си рокля две прозрачни тънки пластмасови кръгчета и гордо ги размаха пред мен. Аз учудено ги погледнах. “Какво е това?” – попитах. “Това са монети за бала” – отговори Невена и гордо тръсна глава. “Какъв бал?” – недоумявах. “Като пораснем големи за нас се организира специален бал. Нали знаеш, такъв с красиви бални рокли от брокат. И разбира се трябва да си имаш и кавалер.” – заобяснява вещо тя. “Кавалер?! С бални рокли?! Глупости.” – разсмях се аз на поредната й измислица – “Стига си си фантазирала. Няма такъв бал.” “О, разбира се, че има, много си изостанала. И знаеш ли кое е най-важното?” Аз запримигвах колебливо. “Най-важното е, че трябва да имаш от тези прозрачни лъскави парички, за да те вземе някой кавалер. Колкото повече прозрачни парички имаш, толкова по-скъпа рокля ще имаш и толкова по-красива ще си на бала!” Тя ме погледна с превъзходство. Аз се зачудих и погледнах двете прозрачни кръгчета в ръката й. Ами ако не лъжеше, ако беше права? Тя усети колебанието ми и занарежда всякакви подробности около това каква би могла да бъде роклята ми и в крайна сметка как момчетата ще се избият за мен, кой да ми е кавалер. Въображението ни започна да рисува приказки от “Хиляда и една нощ” и аз останах запленена от бъдещето. Тя изведнъж млъкна и ме погледна. “Искаш ли да имаш тези блестящи парички?” Кимнах подозрително, знаех че няма да ми ги даде просто така. “Мога да ги разменя за нещо друго.” “Какво е то?” “Дай ми монетата от един лев, която и без това не струва нищо пред тази ценност, която ти предлагам и ще си осигуриш най-вълшебния бал след години. Освен това тези парички – и тя раздвижи дланта си с прозрачните пластмасови кръгчета пред очите ми – имат и друга стойност. Колкото повече време стоят, толкова по-ценни стават.” Аз вече напълно убедена, без да се замисля откъде ги има и защо великодушно ми ги предлага, се съгласих на размяната. Изтичах до вкъщи, взех монетата от един лев и с малко тъга я поставих в ръката и. Казах си, че понеже съм късметлия ще си намеря друго левче, а дотогава ще инвестирам в най-приказния бал, който може да ми се случи. Тя бързо я скри в джоба си и ми даде прозрачните кръгчета. Убедена, че съм направила най-ценната сделка в живота си вечерта надлежно прибрах пластмасовите парички. Все пак, на вечеря, попитах баба ми и дядо ми има ли наистина такъв бал като пораснем и събираме ли прозрачни кръгчета за него? Те ме погледнаха и се засмяха. Да, бал имало, наричал се абитуриентски бал, след като завърша училище и аз ще имам такъв, но парите, е добре да са метални левове, ако искам да си купя нещо специално за него. Аз обаче им отвърнах, че нещо не са разбрали. Показах прозрачните кръгчета и обясних, че това са парите за бала. Дядо ми ме погали по главата и каза, че ако съм толкова доверчива мога да загубя и повече. Стана ми тъжно. Всъщност разбрах, че светът не се състои от фантазии.
После детството отнесе този спомен.

След години, все по-рядко идвахме, и аз, и тя, да видим бабите и дядовците си. Дойде време да кандидатстваме за средна гимназия. Това лято се срещнахме отново в нашето селце. Вече бяхме дългокоси високи момичета с нови мечти за живота. Тя ми се похвали, че е кандидатствала в Английската гимназия в София и са я приели. Вярно на косъм, не и достигали няколко единици, но успяла да се класира. Браво. С възхищение я погледнах, защото и мен това ме очакваше тази есен. Може би щяхме да учим заедно там. После заминахме по морето и изоставихме селските къщи, а с тях и детското безгрижие.

Кандидатствах в Английската. Не ме приеха. Затова пък издържах успешно приравнителен изпит по английски и влязох в 7-мо – училище с разширено езиково обучение. Тук обикновено идваха учениците, които не бяха минали ситото на Английската. Зарадвах се на новото си училище и зачаках септември. За мен там започна ново начало. Още на втория ден в училищния двор видях Невена, метнала раница на рамо, гримирана с очна спирала и цигара в уста. Смееше се и усърдно разказваше нещо в центъра на група ученички от нейния клас. Щом я видях тръгнах решително към нея, пресичайки цялата дължина на двора. Тя ме забеляза чак когато наближих и погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че и се иска да избяга, заозърта се неловко, но нямаше къде. Май не очакваше да ме види тук. “Здравей. Как си.” – казах и я погледнах изпитателно за секунда -  “Като не можеш да имаш метални левчета и пластмасовите вършат работа, нали?” – усмихнах се и без да дочакам думите й изчезнах сред ученическата глъчка.

2008

Тази публикация е разглеждана 4227 пъти.

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)
Loading ... Loading ...

! Уведомете ни за тази публикация или коментарите



Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация. TrackBack URL

Вашият коментар