Писани слова

Уличката между селските къщи беше нашата арена на приказките. Със съседското момиченце строяхме дворци, карахме се кой да бъде паж и кой кралица, шиехме дрехи от листа на черница, везахме копринени кърпи с игли направени от клонки, после се криехме от пирати и им устройвахме засади с камъчета-бомби, навити в празни пакети от цигари “Стюардеса”, които залагахме в дворовете близо до нашите. Неизменно обаче сключвахме примирие щом бабите ни викнеха за обяд, а после играта отново започваше. Невена, моята приятелка, обичаше да си фантазира и често смесваше реалността с желанията, или просто разказваше истории, които украсяваше както и се искаше да са се случили.
Един ден намерих на улицата метално левче, монетата се беше изтърколила между два камъка. Взех я сияеща и веднага се похвалих на Невена. На девет години можех да си купя с нея много неща. Тогава вафлите струваха по 9 стотинки, а дъвка “Идеал” можеше да се вземе за 5 стотинки от сладкарницата. Тя погледна монетата незаинтересовано и подхвана да разказва история от службата на баща си. Работел с някакви немци и докато ги развеждал из фабриката за захарни изделия някой ги почерпил с боза. Немците отпили заинтригувани от тази странна кафеникаво-шуплеста течност. И после един от тях направил изказване: “Какво е това! Бозата е промишлен отпадък.” Аз много се впечатлих от разказа и на обяд зададох веднага въпроса на дядо ми: “Какво значи промишлен отпадък?” Дядо ме погледна учудено и ме заразпитва по повод фразата. Разказах аз набързо как немците определили бозата като промишлен отпадък, което предизвика гнева на дядо ми и каза, че това не е вярно и че не трябва да взимам за чиста монета всичко, което чуя. След обяд изтърчах при моята приятелка и твърдо заявих, че бозата не е промишлен отпадък. В крайна сметка дядо ми беше по-голям авторитет от някакви си немци. Тя кимна разсеяно, сякаш този въпрос вече беше изгубил давност, и ме попита още ли пазя монетата, която бях намерила. Да, пазех я като голяма ценност. Тогава тя загрижено ме дръпна настрани и каза, че иска да ми покаже нещо. Любопитството ми нарасна. Извади от джоба на лятната си рокля две прозрачни тънки пластмасови кръгчета и гордо ги размаха пред мен. Аз учудено ги погледнах. “Какво е това?” – попитах. “Това са монети за бала” – отговори Невена и гордо тръсна глава. “Какъв бал?” – недоумявах. “Като пораснем големи за нас се организира специален бал. Нали знаеш, такъв с красиви бални рокли от брокат. И разбира се трябва да си имаш и кавалер.” – заобяснява вещо тя. “Кавалер?! С бални рокли?! Глупости.” – разсмях се аз на поредната й измислица – “Стига си си фантазирала. Няма такъв бал.” “О, разбира се, че има, много си изостанала. И знаеш ли кое е най-важното?” Аз запримигвах колебливо. “Най-важното е, че трябва да имаш от тези прозрачни лъскави парички, за да те вземе някой кавалер. Колкото повече прозрачни парички имаш, толкова по-скъпа рокля ще имаш и толкова по-красива ще си на бала!” Тя ме погледна с превъзходство. Аз се зачудих и погледнах двете прозрачни кръгчета в ръката й. Ами ако не лъжеше, ако беше права? Тя усети колебанието ми и занарежда всякакви подробности около това каква би могла да бъде роклята ми и в крайна сметка как момчетата ще се избият за мен, кой да ми е кавалер. Въображението ни започна да рисува приказки от “Хиляда и една нощ” и аз останах запленена от бъдещето. Тя изведнъж млъкна и ме погледна. “Искаш ли да имаш тези блестящи парички?” Кимнах подозрително, знаех че няма да ми ги даде просто така. “Мога да ги разменя за нещо друго.” “Какво е то?” “Дай ми монетата от един лев, която и без това не струва нищо пред тази ценност, която ти предлагам и ще си осигуриш най-вълшебния бал след години. Освен това тези парички – и тя раздвижи дланта си с прозрачните пластмасови кръгчета пред очите ми – имат и друга стойност. Колкото повече време стоят, толкова по-ценни стават.” Аз вече напълно убедена, без да се замисля откъде ги има и защо великодушно ми ги предлага, се съгласих на размяната. Изтичах до вкъщи, взех монетата от един лев и с малко тъга я поставих в ръката и. Казах си, че понеже съм късметлия ще си намеря друго левче, а дотогава ще инвестирам в най-приказния бал, който може да ми се случи. Тя бързо я скри в джоба си и ми даде прозрачните кръгчета. Убедена, че съм направила най-ценната сделка в живота си вечерта надлежно прибрах пластмасовите парички. Все пак, на вечеря, попитах баба ми и дядо ми има ли наистина такъв бал като пораснем и събираме ли прозрачни кръгчета за него? Те ме погледнаха и се засмяха. Да, бал имало, наричал се абитуриентски бал, след като завърша училище и аз ще имам такъв, но парите, е добре да са метални левове, ако искам да си купя нещо специално за него. Аз обаче им отвърнах, че нещо не са разбрали. Показах прозрачните кръгчета и обясних, че това са парите за бала. Дядо ми ме погали по главата и каза, че ако съм толкова доверчива мога да загубя и повече. Стана ми тъжно. Всъщност разбрах, че светът не се състои от фантазии.
После детството отнесе този спомен.

След години, все по-рядко идвахме, и аз, и тя, да видим бабите и дядовците си. Дойде време да кандидатстваме за средна гимназия. Това лято се срещнахме отново в нашето селце. Вече бяхме дългокоси високи момичета с нови мечти за живота. Тя ми се похвали, че е кандидатствала в Английската гимназия в София и са я приели. Вярно на косъм, не и достигали няколко единици, но успяла да се класира. Браво. С възхищение я погледнах, защото и мен това ме очакваше тази есен. Може би щяхме да учим заедно там. После заминахме по морето и изоставихме селските къщи, а с тях и детското безгрижие.

Кандидатствах в Английската. Не ме приеха. Затова пък издържах успешно приравнителен изпит по английски и влязох в 7-мо – училище с разширено езиково обучение. Тук обикновено идваха учениците, които не бяха минали ситото на Английската. Зарадвах се на новото си училище и зачаках септември. За мен там започна ново начало. Още на втория ден в училищния двор видях Невена, метнала раница на рамо, гримирана с очна спирала и цигара в уста. Смееше се и усърдно разказваше нещо в центъра на група ученички от нейния клас. Щом я видях тръгнах решително към нея, пресичайки цялата дължина на двора. Тя ме забеляза чак когато наближих и погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че и се иска да избяга, заозърта се неловко, но нямаше къде. Май не очакваше да ме види тук. “Здравей. Как си.” – казах и я погледнах изпитателно за секунда -  “Като не можеш да имаш метални левчета и пластмасовите вършат работа, нали?” – усмихнах се и без да дочакам думите й изчезнах сред ученическата глъчка.

2008

Тази публикация е разглеждана 5287 пъти.

(1 votes, average: 5,00 out of 5)

 Loading ...